Славянски камък

Валерий Латинин, руски поет и прозаик, е роден на 19.05. 1953 г. в донската станица Константиновская (днес гр. Константиновск), Ростовска област, в семейство на учители. Детството и юношеските му години преминават при родителите на неговата майка в станица Кочетовская, където бъдещият поет завинаги обиква природата край реките Дон и Северен Донец. Завършва висшето военно училище в Алма Ата, след това - Литературния институт „М. Горки” в Москва. Двадесет и четири години служи във Въоръжените сили. Изминава пътя от кореспондент на дивизионен вестник до сътрудник на централното военно списание „Советский войн” и на Издателството на Министерството на отбраната на РФ. Полковник от запаса. Един от лидерите на движението за възраждане на казачеството, член на управлението на войсковото казашко общество „Центральное казачье войско”. Ръководител на военно-патриотичните програми в Центъра за национална слава на Русия. Член на Съюза на писателите на Русия. Автор е на книги със стихове, проза, публицистика - „Уволнение от детството”, „Магарешки бодил”, „Да се помни и да се пази завещаното”, „Дяволи и ангели”, „Неостаряваща болка”, „Стихове на три десетилетия”, „Неизмислен живот”, „Държавна молитва”, на книга със стихове за деца „Шуршун”. Носител е на всесъюзни и международни награди за литература. Превежда поезия от украински, сръбски и български език. С България е свързан не само чрез своите деди, взели участие в Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) и в похода срещу „кафявата” чума през 1944 г., но и чрез сърдечни приятелства.

ВЕЧЕР В ПОДМОСКОВИЕТО

Утихна вятърът. Едва трептят

дървета с върховете си сребристи.

А в тишината под прозорците жужат

натрапчиво коли лъчисти.

До гълъбарника пак кани се сега

да купонясва волно мъжка тройка.

Жените наблюдават я с тъга,

превърнала се в ежедневна болка.

Излитат гълъбите от пиянски вик,

крилете им завързал е сумракът.

И двойка гълъби във ужас тих

на покрива без сили каца плахо.

Гуляе златната младеж в нелеп разкош,

достойна тя за бащиния пример.

Звъни стъкло. Заканват се със нож

и ругатните нервите ти сриват.

Денят угасва. Изживян, убит?

Кого вълнуват глупави въпроси?…

И късче слънце през панелен щит

се червенее - огън папиросен.