Извезани души

Няма нищо по-трудно от това да пишеш отзив за добра книга, а когато тя е изключително добра, каквато е „Извезани души” на Меги Гювенал, мисията е почти непосилна. Неизбежно те връхлитат суперлативите, но те, колкото и да са верни, биха отблъснали недоверчивия читател, напомняйки му досадна телевизионна реклама. Ще се опитам да мина без тях.

Още след първите редове на романа се оказваш прежаднял пустинник, потопил устни в кристален извор, от който не искаш да се откъснеш. Авторката умело използва щедро дадената ѝ дарба на разказвач – нещо, което не може да се постигне и с цената на къртовски труд. Преминаваш през земи, съхранили руините на историята и легендите на народи, отдавна и невъзвратимо останали в нея; сблъскваш се със свят, не съвсем непознат, но достатъчно белязан от собствените си странности – свят, в който войната не е метафора, а смъртоносна реалност; луташ се в мъчителния лабиринт на егото (същото, което разкъсва и теб) и осъзнаваш, че единственият изход се нарича Любов. Романът е с няколко повествователни пласта, които рисуват вселена, съчетала европейската отвореност към другостта и философията на източната интровертност. Меги Гювенал не осъжда, не поучава, а просто обича.

Езикът ѝ е своеобразен и магичен и успях – в ролята си на редактор – да го опазя. „Извезани души” е книга, която не може да бъде преразказана, а само съпреживяна. Оприличавам я на пулсиращо човешко сърце: грешно и праведно едновременно, но неизменно обречено на Любовта.

Ганка Филиповска