Това е една доверчива към читателя си книга. Обичаща го. Защото му дава много възможности за избор – как да я чете, къде да я „подреди”, какво да хареса, какво да пропусне…

Той може да избере да я нарича лирическа автобиография с елементи на пътепис, може да я нарече просто книга, събираща различни прозаични жанрове, може, разбира се, да я нарече и роман. Защото авторският лирически глас споява в цялост всички тези спомени, разговори, наблюдения, истории, центрира цялата тази полифония, създава образа на героинята си. А може да я нарича просто книга – книгата „Бялата ни спалня” на Радмила. Жанрът наистина няма никакво значение. Дори и на критика не му се занимава с него.

Повествованието тече така, както тече мисълта човешка – със спирания и отклонения, прескачаща от едно на друго, избързвайки и забавяйки се, ту изповядваща нещо, ту просто отразяваща видяното. Така, както всеки от нас се пита, разговаря с близки и приятели, спори с тях, споделя им най-съкровеното; така, както говорим със себе си – така звучи гласът в този роман. Множество разговори, множество въпроси, малки ежедневни „открития” и по-големи житейски откривателства – всичко това споделя тази книга.

Романът на Радмила е и роман за порастването. За здравината на пъпната връв, за необходимостта да я прережеш. За избора, за множеството различни начини, по които научаваме уроците си. За множеството широки „отваряния” на очите, за моментите на „слепота”, за неповиканите неща, за следваните желания. Това е и роман-споделяне – на съкровени чувства, на грешки, на индивидуален опит, на места и хора. А също тъй е и роман за прописването, записването и писането.

Едно от ценните притежания на тази книга е нейната удивителна сетивност. Понякога разказването и разказаното са толкова визуални, наситени с цвят и аромат, че буквално можеш да ги „усетиш”.

Може да се чете сутрин или в дълъг, бавно точещ се следобед. Може да прекараш с нея множество „тъмни” часове. Доверчива книга, както вече ви казах.

Катя Атанасова