Том 5 – Човешките пороци

Човешкият живот не може никога - и слава Богу! - да бъде дефиниран и оценяван еднозначно, с фелдфебелска категоричност, с геометрична ед-нолинейност, единствено в черно или единствено в бяло. Човешкият живот във всяка от своите (включително и в гражданската) проекци е многоцве¬тен, богат на прояви и характеристи¬ки, организирани в определена пре¬обладаваща тенденция, естествено, от ръководещите съответните персо¬ни несменяеми принципи (несменяе¬ми, доколкото принципът за всекид¬невна смяна на принципите е също несменяем принцип). Актуалното и действено обединяване на всички тези прояви и ха¬рактеристики, „съпреживяването“ на собственото „Аз“ в цялата му разгърнатост (без целенасочено отстраняване на неудобните за конкретния исторически момент фрагменти!), социалното действие от позициите на целенасочено осакатената житейска биография - всичко това осигурява психо-социалното равновесие (гарантиращо душевно здраве), осигурява вътрешния човешки мир, осигурява личностовия духовен (социален) интегритет. Разкъсването на духовния интегритет води до социална квазишизофрения, до условно (но с не толкова условни последици) раз¬двоение на личността, до появата и активността й като две квазиличности. В своите социално-ролеви демонстрации (пресиран от императивите на идеологизираната социална желателност) човекът извършва хирургическа операция върху това, което на¬истина е, като се явява пред обществото под маската на една от своите „половини“ (това, което би трябвало да бъде), захвърляй¬ки в килера за непотребни дрехи другата своя „половина“ (това, което би трябвало да бъде). Излишно е, струва ми се, да припомням, че „би“ и „не би“ са определени според железните критерии на непреодоляната, дори доутвърдената панполитизация на всич¬ки обществени сфери.