Том 9 – Бележки за един трети дневник

Привързан ли съм към живота?

Привързан съм към една жена.

Това достатъчно ли е?

За книгата

През август 2009 г. в публично недостъпна част от архива на Макс Фриш в Цюрих е открит ръкописът на неизвестна дотогава творба на швейцарския автор – 184 страници, записани от Фриш на магнетофонна лента, а след това напечатани от секретарката му на пишеща машина. Авторът лично е написал на заглавната страница: „Дневник 3. От пролетта на 1982 г.“

По това време Макс Фриш живее в Ню Йорк с тогавашната си спътница Алис Лок-Кери, позната като „Лин“ от повестта „Монтаук“. На нея е посветен този трети дневник, чийто неочакван финал вероятно съвпада с раздялата на Фриш с американката през пролетта на 1983 г.

„Бележки за един трети дневник“ е смесица от моментни записки и по-дълги пасажи с размисли. Привидно бегло нахвърляните бележки са издигнати в ранг на литературно произведение: „В Америка има всичко освен отношение към трагичното.“

Цитати:

*

Привързан ли съм към живота?

Привързан съм към една жена.

Това достатъчно ли е?

*

Мисълта, че цивилизацията ни скоро може да загине – само бременните и политиците могат да се абстрахират от нея. На всички други им минава през ума, дори и да не отварят дума за това освен на шега; един се надява, че някой ден ще пее на голяма оперна сцена, Вера копнее за времето, когато няма да е вързана за двете си деца, а ще е свободна да твори, каквото и да значи това, а други продължават да говорят за инвестиции, но прокрадващата се мисъл, че скоро всичко може да свърши, си казва своето – за повечето хора бъдещето след тяхната смърт е безсмислица.

*

Почти непреодолима погнуса от пишещата машина, опити да пиша на ръка, веднъж дори с магнетофон, но напразно.

Трябва ли да имам нещо за казване?

Непрестанното жужене на една дебела муха при прозореца доказва, че унивам, но не ставам да отворя. Тишината ще е също толкова пуста. А когато телефонът звънва, го оставям да звъни...

Няма ме.

Не знам какво става.

*

Животът като оазис –

смъртта като заобикалящата го пустиня...

Откъде знам това?

*

Не съм болен или поне не го знам. Какво е станало с думите? Разклащам изреченията, както се разклаща повреден часовник, и ги разглобявам; така минава времето, което часовникът вече не показва.

*

че снегът се е стопил, – не е вярно. Тук-там поляните са цъфнали. Жълт храст като заря. Цъфнала магнолия. Но по хълмовете отсреща все още има сняг. Синевата над него като тази над Средиземно море. Гората все още не е зелена, а сиво-кафява, като козината на заек; човек изпитва желание да погали хълма.

*

Какво се очаква от един писател?

Да дава интервюта.

*

В Америка има всичко...

освен едно:

отношение към трагичното.

*

Представата, че ежедневният ни боклук не изчезва, а черните и зелени чували се трупат ли трупат, докато улиците станат непроходими – нелепа представа, знам, но ми хрумва често, когато изнасям поредния чувал.

*

Всичко е като преди десет години!

Спящата жена е друга.

Аз съм все същият.

*

Когато веднъж посетих гроба на майка си, бях объркан. Със сигурност мъртвите не са при камъка с имена им.

*

Когато нощем не знам откъде на сутринта ще събера кураж, а след това отново заспя... появява се най-късно докато правя кафето, подобно на вярно куче, което е спало до леглото: куражът! да вдигаш телефона, а след това да отидеш в града, да разговаряш с мили хора и да забравиш всичко, което си знаел през нощта; да не виждаш бъдещето, като слепец, воден от куче-водач.

*

представата, че след нас няма да останат хора, унищожава със задна дата преживяното от нас.

*

Кръгът на приятелите ми сред покойниците расте все повече. Скоро ще съм най-старият в рода. Само майка ми и сестра ми все още са по-възрастни, баща ми става все по-млад от мен. Всъщност почти не се познавахме и рядко мисля за него. С брат ми скоро ще бъдем на една възраст. Той беше по-добрият брат. Объркан съм, когато се запитам кой от мъртвите ми липсва. Храня се сам...

*

С мъртвите е трудно, защото никога не са виждали хората, с които съм днес

*

И преди съм казвал, че съм алкохолик. Сега това не е кокетничене. Аз съм алкохолик. Само в клиника мога да откажа пиенето.

*

Туризмът, телевизията, смяната на модите, алкохолизмът и наркоманиите, сексизмът, консуматорският ни глад под кръстосания огън на рекламата и пр. - всичко това говори за чудовищното отегчение на нашето общество. Как се е стигнало дотук? Общество, което произвежда смърт както никога досега, но смърт без отвъдност а без нея има само настояще и по-точно казано – мигновеността на нашето съществуване като празнина пред смъртта.

*

Някой го намират за шик – да живееш ту тук, ту там; понякога е забавно, понякога просто неудобно (къде са книгите, които ти трябват в момента, бележките, някой документ и пр.), и по същество го приемам като знак за житейски провал.

*

Една лекарка, която от петнайсет години ръководи болница в бедняшки квартал, вече не знае какво да прави... Държавата, най-богатата в света, е съкратила наполовина издръжката на болницата – ясно е, че парите за въоръжаване все трябва да се вземат от някъде, бедните трябва да го разберат.

*

Вярвам ли в астрологията?

Моля.

Защо не в преселението на душите?

Моля.

Все в нещо трябва да се вярва...

Тълпи от спиритуалисти без бог.