Желязо върху релсите

Всички успели държави си приличат. Всеки провалил се народ е нещастен по своему. Когато в средата на ноември преди 13 години хората изригнаха на площадите, искрено вярваха, че вятърът на промяната е циклон, отнесъл завинаги остатъците от довчерашното омразно минало. След безкраен низ от превратности, патината на времето все по-плътно покрива преживяната история за да я претопи в историческа носталгия.

Защо не уловихме онзи вятър на промяната? Защо го изпуснахме само да префучи над нас за да ни остави сами с размислите днес във влака на равносметката, проклинайки собствените си илюзии? Защо след 13 годишно мъчително лутане се връщаме пак там, откъдето тръгнахме? Защо провалихме прехода? Докъде това сторихме ние и откъде ни помогнаха? Защо се случи така, че животът заприлича на поредица повтарящи се епизоди, а едни и същи лица от нашите химери ту се качват, ту слизат от сцената, обслужвайки с помощта ни амбициите си за вечност?

Книгата, която написах, не е отговор. Нито патерица за размисъл. Тя е провокация към духовната ни апатия и нравственото затлъстяване. Писах я през цялото време, докато се носех във влака заедно с всички останали. Тя обаче откъсна мислите ми, материализира ги в оня кантонер, който със своето фенерче проверява надеждността на релсите. И лъчът на моята мисъл откри поставеното върху тях желязо.

Колкото и да е здраво запоено, длъжни сме да намерим сили, за да го изтръгнем и захвърлим настрана. Иначе при новата повторна обиколка, влакът ни ще се блъсне в него, за да отлети нанякъде в безкрая на безвремието. Което интуитивно вече предчувстваме.

Книгата е написана за това. Тя е много оптимистична, въпреки самата мен.