Неприятният татарин

„Здравейте!

Аз съм Кенет Кларк, ако все още е жив. Или не, аз съм Ар-тър Кларк, а защо не и Кларк Гейбъл. Всъщност приятелите ми ме наричат Артър Милър. А за всички, които ме познават след 35-ия ми рожден ден (забелязал съм, че винаги е на една и съща дата), аз съм просто Глен Милър. Какво значение имат имената, бих могъл да бъда и Людмил Станев. Ако бях маниак, щях да ви кажа, че съм постмодернист, но какво да го крия - такъв съм си. Дори според жена ми късен заради часовете, в които се прибирам. Но да не се занимаваме с това, а с нещо по-нормално. Исках да населя белия лист с планини, земи, морета и някакъв мирис на сезони, но се оказа, че това е крайно опасно. Особено ме плашат литературните герои. Един герой от десета страница бе успял да се натъпче с чесън. Тази дума не съм я писал и кой знае откъде я е взел. Съжалявам, че сега я написах и вече други герои могат да се натъпчат с ч...н. Не мога да понасям думата фактически. Ето че и нея написах, но това са рисковете на писането на живо. Не че познавам някой, който да е писал на мъртво. Не съм чувал и някой да е получил от умрял писмо. Наистина познавам един, но и той беше умрял, а между умрели хора това са нормални отношения. Аз лично предпочитам да пиша, докато съм жив, не знам с вас как е...

Естествено всяка дума носи със себе си опасност. Самото й написване я превръща в досаден скитник из моето и вашето съзнание. Да направим един опит. Написвам тунел. Вече не ви е толкова светло, нали? Хайде, от мен да мине, добавям едно от стъкло. Сега светлината става по-силна? Ако напиша и през летен ден - се получава съвсем друго. Много е лесно, може да опитате и сами. Ето сега ще ви оставя празно място, което да попълните, за да се почувствате като автор.”

- от автора