Proie

Aux confins de la Bulgarie, une reserve de chasse pres d un village depeuple enserre par la foret. Au-dela, plus rien ; plus rien que les hommes face aux betes, a leur conscience et a leur destinee.

Le surveillant principal de la reserve, Hunter, a choisi ce lieu perdu pour echapper a ses soucis. Divers personnages pittoresques hantent la reserve : des etrangers - lAmericaine Mary, les Allemands Hans et Wihlem, la Russe Lioudmila - et la psychiatre Lina Bijeva, avec quatre de ses patients - la Taciturne, le Masque, le General et Nia, la danseuse sur la braise -, qui reve de soigner ces malades devenus encombrants pour leur asile. Une fable moderne ou les personnages fuient tour a tour les bas instincts de leur vie anterieure, leur passe, pour se debattre avec la Nature et le Mystere, en quete inlassable de salut, en proie avec eux-memes.

« Tu peux creer. Tu peux tuer. Es-tu libre de choisir entre les deux ? »

Georgi Gvozdev est ne dans la region de Bourgas (Bulgarie) en 1957 et diplome de Vuniversite de Sofia enjournalisme avant de devenir collaborateur de Vhebdomadaire Pogled. En 1991, ilfonde la maison d}edition Balkani, destinee a promouvoir les litteratures balkaniques en Bulgarie. Parmi les auteurs quil a puonpourrait Kadare, Ana Blandianay Ivo Andric, Georgios , Danilo Kisy etc.

Auteur de fictions, il est laureat du Prix national Eline-Peline de la nouvelle courte (2002) et par ailleurs fondateur et redacteur en chef de la revue bilingue bulgare-anglais Les Balkans litteraires. Proie est son premier roman traduit enfrangais.

------------

Послепис на френската издателка на романа „Плячка” от Георги Гроздев, представен на панаира на книгата в Париж през март т.г.

Балкански и библейски гласове

Еманюел Моазан

„Обичам земята си, тя ми дава сила.”

Това е хазартна игра. Игра на криеница между хората и животните в ловен резерват край безлюдно, обкръжено от гората село в затънтен край на България, отвъд който „няма нищо”. Нищо освен хора, изправени срещу животните на тяхна територия и срещу собствената си съвест и съдба. Смаляваща се територия на нашата съвест. Там, където душата на модерния човек непрекъснато е изтласквала тайните на Природата и Началото.

„Плячка” има всички характеристики на съвременна притча, на легенда, чиито герои бягат последователно от своето минало, от обществените условности, от своето бъдеще и предначертание, от низките инстинкти на своята модерност, за да се събудят за един друг свят.

В резервата животните са тези, които са надарени с човещина: Бързата красива кошута, никога неизоставена от изникналия от дъното на вековете Елен-който-винаги-идва и заслушана в туптенето на сърцето си, за да се наслади на мига; подгоненият митичен Глиган от Библията; полуделият от самота Заек, който изучава приятелството на хората; мечокът Фу, който винаги се изплъзва на ловците. Както във всички приказки, има и отвлечена мома - Анастасия, змей - мутрата Златю, който изнася бели робини, митичната двойка Мери и Хънтъра, чиято мълчалива любов е обвита в сакрална мистерия, хищници и убийци, бракониера Кебо, който стреля по всичко живо, и двамата старци Михал Белия и Еньо Тъпана, които се радват на младите момичета.

Един библейски свят пар екселанс, в който зад всеки храст дебне вечният въпрос на Каин и Авел: да убиваш или не? Ловецът вечно се взира в небето. „Той затваря очи, сякаш беше не ловец, а дете в майчините си обятия”.

Главният герой на „Плячка” не е Хънтъра, нито Мери или доктор Лина Бижева. Главен герой е митът, той се вмъква в душите на персонажите, обсажда ги с образи: това са тревогите и сънищата на Хънтъра, предсказанията на лудата пациентка Нестинарката, ясновидка, която налага гласа си на духовете, привиждащите се на Кебо самодиви, единяващата се със Змея друга пациентка - Мълчаливата. Всички са пронизани от легендата, пропити са от нея въпреки волята си. Гората им напомня, че световете са нетрайни, и поради това героите са обречени на забрава и се превръщат в „ловци на мигове”, борещи се с Тайнството.

В този странен роман има поетична лудост, която проличава в наслагването на балканските и библейските вътрешни гласове, на наративните плоскости, на спонтанните реминисценции, които налагат на фабулата непрекъсната промяна на граматическите времена, запъхтяност пред едно застинало, безвремево, ефирно време – времето на Природата, – пред едно възвишено-свещено виждане за света: Душата на гората, която наблюдава. Която гледа засмяно, дяволито този преходен свят. И този свят ще премине, но ясното небе винаги ще звъни над овесените класове, калинката ще сънува утринната капка роса, а кошутата винаги ще слуша ударите на сърцето си под звездите, докато болните от участта си хора се борят с тайнството, неуморно се стремят към спасение и търсят третото си око.

Защо да ги е страх от линията между светлината и сянката?

Превод от френски: Красимир Кавалджиев

Georgi Grozdev, PROIE, roman,

Traduit du bulgare par Krasimir Kavaldjiev,

Editions Le Soupirail, en mars 2015