Орис и вечност

„Събрани са мигове от половин век, приблизително от 1959 до 2009. Проза, посветена на семейната памет с картини от бита и битието. С внезапни ракурси към знакови личности и събития у нас и в чужбина, забелязани от автора по пътищата на съдбата му.

Защо му е този личен разказ на един писател? За да остави спомен за най-близките си, за обикновените хора, от които произхожда и обича. Те означават за него повече, отколкото непроницаемите лица на важните.”

- из книгата

***

Човешко гнездо. Направата на лястовиче гнездо изглежда проста работа. Носиш кал в човката си и я лепиш под невъзможен ъгъл на опасно висок таван. Толкова си сигурен в онова, което си сторил, че снасяш яйца във висящата „кошничка", излюпваш децата си в нея, отглеждаш ги там. После новите крилати същества, нали те само преди месец-два въобще не са подозирали нищо 3а белия свят, прелитат заедно с теб планини и морета.Защо нашето човешко гнездо е неустойчиво и все се разпада?

Тезгях. И сега ми се иска да се облегна на онзи изчезнал и попил мириса на отминалото време тезгях, че да си поръчам пак една лимонада. Гледам отдолу нагоре света на големите, които много оживено се разправят помежду си, а аз си мисля само 3а шишето, което пука при отваряне и тогава над него се възнася малко бяло облаче. Ако свариш да налапаш облачето, очите ти се насълзяват приятно.

Хвърчило. Пускам го като малък от върха на баира, със синовете ми използваме пък морския бриз. Да държиш на конец мечтата си предизвиква тръпка, която се помни. И внучетата ми имат тяга към небето, едва се удържат.