„Изборно време е! Да си върнем Фанагория! В бой неравен, бой суров – победител е НОФОФ!”

… или поне това тръби пропагандата на агресивната патриотична партия НОФОФ (Национален отечествен фронт за освобождение на Фанагория), водена от своята достолепна княгиня Чечке Дуло (позната някога като библиотекарката Жечка Дулева).

Тя и нейните верни помощници Юкбоил Дван (по-рано Юрдан Зайков, митничар), Колобър Сикофант (Тонко Тончев, учител) и Огултаркан Докс (Феликс Хайдутов-Поборников, внук на активен борец) се заемат със свещената мисия да вземат властта и да променят страната из основи – като за тази цел не се колебаят да мамят, бият, заплашват, изнудват, подкупват (и взимат подкупи)… въобще вписват се чудесно в обичайната политическа патаклама по нашите земи. Но не всичко върви по план – след серия чутовни гафове финансирането им секва. Оставени сами на себе си, пишман патриотите не се отчайват, а още повече ожесточават своите стремления към властта!

“НОФОФ” е роман, който се чете на един дъх. Малцина са авторите, които могат да разказват толкова увлекателно. Блестящ пример за съвременна политическа сатира.

Иво Сиромахов

ОТКЪС ОТ КНИГАТА:

Нека здраво стои хилядолетната бяла юрта! Запишете се в Националния Отечествен Фронт за Освобождение на Фанагория!

Стражниците пред юртата отметнаха чергата. Вътре върху сърмени възглавници и тигрови кожи седеше величествено и закръглено, според древната естетика, една бяла жена с яко втасала пазва, с вежди – тъмни гайтани, и леки кадифени мустачки. Впрочем може би мустачките бяха само светлинен ефект от сянката на носа й. В дясната си ръка държеше точно копие на скиптъра на хан Кубрат. Лявата й ръка лежеше върху голям глобус, върху който сред много океани беше нанесена само една голяма суша. И върху нея пишеше ФАНАГОРИЯ. Бялата жена седеше неподвижно, което не пречеше от юртата да звучи леко дрезгаво контраалтово послание:

– Народе! Аз съм княгиня Чечке! Аз съм от ханския род Дуло! Аз по волята на Тангра ще ви водя! Аз ще ви върна Фанагория! Нашата Фанагория, която зли врагове откъснаха от плътта на майката родина. Фанагория, където може би и вашите родове имат пасища, егреци и недвижима собственост! По волята на Тангра основахме Национален Отечествен Фронт за Освобождение на Фанагория! Ние сме НОФОФ! Аз съм НОФОФ! Фанагория над всичко! Аз казах!

Сребристосив дим скри принцеса Чечке от рода Дуло.

Угасна светлината в бялата юрта.

Вдигнаха се стените на огромното покрито метално тъмносиво нещо. Тримата в черни кожени костюми чуха последното нареждане на княгинята:

– Нахранете тези серсеми в някоя закусвалня. И не ги оставяйте да пият много, утре имаме още три срещи с народа...

В припадащия здрач онези с кожените шалвари наредиха:

– За вечеря – по колите, марш! Пази инвентара!

Войнството хукна към автомобилите в добро настроение.

Забучаха двигатели. Въздухът замириса на бензин. Вдигна се пушилка и пришълците изчезнаха.

Екозащитниците се заизнизваха в разпръснат строй.

– Ега ти организацията! – въздъхна една зелена туника.

– Много пара е това! – каза си Хампарцум.

– Ей с тези да се коалираш, че да се усетиш! – размечта се Зеленик.

Стамат, Скарлат и Багериста излязоха от вход А и припалиха по една цигара.

– Щях да копая басейн на частно, мамка му! – плюна Багериста.

– Тези нормални ли са, бе? – запита повече себе си Стамат.

– Луди хора! И няма кой да ги спре! – поядоса се Скарлат.

– Що да ги спира! Това е демокрация. Всеки прави каквото си иска – изважничи Багериста. – Нали така! Властта принадлежи на народа!

– Лошото е, че всичко друго принадлежи на властта! – измърмори Скарлат.

– Е, хайде... – тръгна си Стамат.

– Каква беше паролата за утре, че я забравих – застигна ги Багериста.

– „Спукана работа“. Ми хайде... – тръгна си и Скарлат.

На отсрещния тротоар събирачът на стара хартия се подпря на контейнера за книжни отпадъци, извади смачкано тефтерче, натамани се под светлината на уличната лампа и дълго писа нещо.

Обикновеното утро имаше необикновен вечерен завършек.