Бесарабия, моя любов

Аз умрях през лятото на 2007 година. Това беше през месеца, в който навърших петдесет и девет години. Паднах от скала в околностите на манастира Ципова, недалече от река Днестър. И тогава, в тези мигове между живота и смъртта, по-точно между смъртта и живота, ми се яви тази книга: отначало я видях цялата, за част от секундата! - сетне в течение на времето тя започна да ми се разтваря страница подир страница, фраза след фраза, дума след дума, и така в целия си обем!

В тези минути на дъното на пропастта аз видях, сякаш под светлината на прожектор, някакви мъже, жени и деца, събрали се около мен, за да ме окуражат, да ме подкрепят и подадат ръка за помощ -да ме измъкнат от бездната, в която бях попаднал. Това бяха все непознати за мен хора, които се появяваха и по-късно и в операционната, и в болничната стая, за да ми разкажат, но не с думи, а по-скоро с помощта на някои образи повествованието, което последва.

И така: тази книга се появи като спомен за нечий чужд живот, като разказ на някакви събития, случили се дълго преди моето раждане, като възмездие, като изпълнение на някакво задължение.

Посвещавам този текст на тези непознати хора, които ме върнаха към живота. Това е тяхна книга. Не направих нищо друго, освен да запиша на страниците й онова, което те ми предадоха.

Николае Дабижа