Писма за оригами

През снежния януари в поредицата ни „Нова българска проза“ очаквайте романа „Писма за оригами“ от Дияна Боева. Покъртителната история на една силна жена, преживяла ужаса на трудовите лагери в България, и успоредно с това животът на нейните потомци през годините на зрелия социализъм, чак до принудителната смяна на имената на българските турци и симулативната смяна на системата, случила се на 10 ноември 1989 година.

Дияна Иванова Боева е родена в гр. Добрич. Завършила е българска филология. Работила е като журналист, редактор и учител по български език и литература. Публикувала е в различни литературни вестници и сборници. Има награди за кратка проза. Автор е на книга с разкази. През 2013 г. получава наградата на Столичната библиотека за курса си по творческо писанe, както и награда от МОН за практики, които обвързват литературата с гражданското образование. Един от водещите на рубриката „Нещо за четене“ (2012-2013) по Дарик радио. Води курсове по творческо писане, включително и във виртуални платформи. Харесва Северното Черноморие – по-голямата част от свободното си време прекарва в гр. Балчик. „Писма за оригами“ е първият ѝ роман.

„Писма за оригами“ не е политически, не е идеологически, не е и исторически роман. Някога познавах доста хора като героите на Дияна Боева. Сещам се за тях чрез нейната фикция. Хора от ъгъла, които, за да се опишат достоверно, означава да не се научи много за тях – невероятно трудна задача за писателя.

Мълчанието. Това е безнадеждността на тоталитарния свят. Романът обхваща два обществено критични момента от историческото време: активната идеологическа „борба“ докъм средата на 1950-те и злополучните „турски“ събития току преди разпадането на режима. Героите са от различни поколения, но с един и същ фатален проблем: липса на комуникации. Те са „вкарани“ в действителност без избор, пасивно. Това им пречи да я осъзнаят, да я прояснят, и така може би да намерят себе си и мястото си в този свят, каквото и да е то. Те оперират в този свят с „широко затворени очи“ – заглавието на филма на Стенли Кубрик, по новелата на Артур Шницлер „Traumnovelle”, ми се струва най-подходящо.

Веселин Веселинов