Държавната институция Велико народно събрание 1879-1911

Идеята за създаване на Велико народно събрание (ВНС) като държавна институция със специфични функции заляга още в подготвения през есента на 1878 г. под ръководството на руския юрист Сергей Лукиянов проект за Органически устав на Княжество България. Този проект е първоосновата на българската конституция, по който в Учредителното събрание (февруари - април 1879 г.) работят първите български народни представители. В процеса на изработване на основния закон на току-що възстановената държава на състава, на предназначението и на правомощията на Великото народно събрание се обръща специално внимание. Част от предложенията от руския проект са променени така, че да отговарят много по-пълно на зрелостта на народа, на особеностите на българския политически живот, на устройството и управлението, на разпределението на функциите на отделните власти в младата държава. Доуточняват се случаите, при които се свиква великото събрание, конкретизират се правата и задълженията му. Съществени промени настъпват в раздела за състава на събранието; съставът на великото събрание остава изцяло изборен - излъчват се по двама представители на всеки 10 000 души население. Така числото на депутатите става двойно по-голямо от това на обикновеното събрание. Това е първото нещо, което го прави "Велико". Второто, по-същественото - са задачите, които трябва да разрешава. И още нещо - кандидатът за народното доверие вече не разчита на заеманата от него длъжност, а на собствения си авторитет и влияние или на позициите на партията, която го издига.

Като държавна институция, формирана по силата на Търновската конституция, Великото народно събрание се явява независим, висш специализиран орган, притежаващ учредителна и специфична законодателна власт. Най-общо казано то има следните права: да създава или да променя конституцията; да избира държавен глава; да разрешава въпроси по промяната на държавната граница.