Изкуството на пожара

Една книга, в която Ерос и Танатос си подават ръка. В нейните най-светли страници, в близост до смъртта, любовта става още по-силна и изпълнена с дълбок смисъл. Може би към това ни води и заглавието „Изкуството на пожара“, изкуството на живота, но и изкуството на края („беше една от онези нощи / когато краят идваше в петък“ или „отвъдният свят/ и светът в който живеем почти/ изглеждат реставрирани скоро/ и може би ще оцелеят/ единият за сметка на другия“ или „разделени сме временно/ от една случка без пол/ забравена в моргата“ и още: „напомни ми да не забравя/ кога трябва да заключа тревата на тавана/ за да не те види напомни ми/ на края на всеки звезден сън/ чака увиснало от възел въже“).

Понякога светът на мечтата, на кошмара или на абстрактното е по-конкретен и по-материален от любимата, която поетът зове, но тя остава безплътна, въздушна, едно отсъствие, което боли, тя е отвъд: „раждаш се и се стичаш зад очите си/ говориш насън“; „кой си/ какво правиш/ ти си миналото/ което отчаяно се взира в очите ми/ затова снегът ще разцъфне в небето/ ще последва една нова самота“; „ти замина толкова далече колкото можа/ толкова далече колкото ти позволи твоята същност“; „късният фосфорен час през който минаваш/ кометата която те изпреварва внезапно/ кръстоносните походи на нощта/ слизащи от покривите/ обърнатите огледала там където свършва небето/ всички тези неща ще ни унижат/ ще ни обърнат гръб/ но ти ще блестиш/ защото вечерта едва започва“.

Йоан Ес. Поп