Записки на емигрант

"Пътуването ни не беше към Запада, а към надеждата и, оказа се, към неуспеха. За обикновения гражданин, наричат го още аутсайдер и неудачник, не съществуват стипендии, програми, връзки. Той залага на късмета си. Отпуснах се по течението на случайността. Тръгнах като останалите златотърсачи. Разбрах, че малкият човек навсякъде е чужденец, дори в собствената си страна, в нея много повече се усеща такъв. Ненавижда елита заради неоправданото му самочувствие и едновременно се опитва да влезе в него..."

Романът е на документална основа, в стила на американската литеатура.

Такива са книгите на Норман Мейлър, Джек Керуак, Чарлз Буковски.

Връзката с щатските образци е и в аустайдерския тип литература. Героите са

маргинали, но и те имат право на изява, смята авторът. Още повече, така нареченият

преход направи осемдесет на сто от българите такива. Евгени Христов сравнява

техниката на писането си и с "Те върваха след войниците" ( 1965 г.) на италианския писател Уго Пиро

( има и филм по кигата, от същата година). Само видяното лично, без да се измисля. Все пак в "Записки"-те му

е добавено по нещо. Не иска да го идентифицират напълно с героя му, защото е и малко осреднен,

типизиран.

Сюжетът е голямата емигрантска вълна след падането на режима на Тодор Живков. И по-точно

пътуването към Запада и лагерите в Дания. Периодът от време е 1990 -1991-1992 г. Романът има малка

прилика с "Германия - мръсна приказка" ( 1993) на Виктор Пасков, " Никъде нищо"( 2000 г.) на Стефан Кисьов и "Мисия Лондон"( 2001 г. ) на Алек Попов.

Срещата на българина с чужбината и със Запада е постоянна тема. Къде сме ние? В Най-близкия изток или в Европа?

И отношенията между хората от Балканите. Събраните в лагерите емигранти са техен умален модел.

Дания е реална и символична. Два от посочените за сравнение български романи ( на Виктор Пасков и Алек Попов) са все пак за хора с

по-малки или по-големи привилегии в обществото. Кой има достъп до дипломатическите постове и до театрите е чужбина? Избрани.

Романът на Евгени Христов е за обикновения човек, който навсякъде е емигрант. Дори в собствената си страна. В нея много повече се чувства такъв.

Това е неговият отговор на "Чужденецът" ( 1942 г. ) на Албер Камю. Авторът се съгласява с екзистециализъм и спори с него. Тази философия не е отминала мода.

Но човекът не е свободен ( "Екзистенциализмът е хуманизъм", 1945 г. - Жан- Пол Сартр) ,

а заложник на съдбата си ( "Затворниците от Алтона", 1959 г., пак от този световен френския писател).

Самият герой нарича себе си "Белият Негър", по подобие на есето ( 1957 г.) от Норман Мейлър под това заглавие.Евгени Христов смята, че скритото неравноправие, наследено от комунизма, продължава и до ден-днешен. В повествованието си отрича и антсемитизма ( "Винаги съм смятал антисемитите за психично болни.")

И въобще всеки шовинизъм и национална и етническа омраза. Няма лоши и добри народи, а лоши и добри хора.

Всеки човек трябва да се преценява поотделно. Обикновените хора не ги разделя нищо. Само политиците и елитът ги насъскват едни срещу други с користни цели.

Изказани са и мнения за българския национален характер. Че робската психика е невлязла в генетиката ни от петстотнте години под чуждо иго и е укрепнала при комунизма.

Тя ще се надживее трудно, може би поне след още един век. Вероятно поради това в България няма гражданско общество в момента и не се очертава да се появи в близка или средна переспектива във времето. Евгени Христов завява в предговора, че съжалява за оставането си тук и надявайки се на "промените" е извършил глупост.

Книгата е написана с реверанс към фройдизма и психоанализата. С наблюдения върху интимния живот на средностатистическия

българин и въобще мъж. Споменът е издигнат до важен фактор в психическия живот на човека и в литературата. Ние се опитваме да се освободим от него като от преследвач и затова го

разказваме.