ИСТОРИЯТА НА ЕДНА СРЕЩА

Това издание се опитва да проследи срещата между две личности. През юли 1980 художникът Димитър Казаков е в Париж във връзка с откриването на своя изложба. Там той се среща със световноизвестната изкуствоведка от български произход Дора Валие, с която се е запознал четири години по-рано в България. През 1976 тя го е посетила в дома му край София: "Много харесах Димитър Казаков. Той беше стихийна личност, но правеше опит да се впише в българската изобразителна традиция. В чужбина винаги му се възхищават, защото той е своеобразен, естествен и има много сигурна ръка", казва по повод първата им среща Валие.

Когато се виждат в Париж, Казаков й подарява един албум е дванадесет рисунки, надписвайки "На Дора Валие" на първата страница, където е неговият авторски символ-знак, който той нарича "Гълъбът на Казаков". Всъщност художникът е донесъл за целта един обикновен скицник, купен отнякъде за 8,40 франка, и го изрисува пред погледа на своята позната буквално за минути. Тя пази този албум дълги години, а към края на живота си, оценявайки неговата ценност, го предава за съхранение в България.

След срещата през 1980 Дора Валие написва едно есе за него, озаглавено "Времето, живописта, паметта. По повод на Казаков", което е публикувано в каталога на художника за изложбата му в галерия "Ерве Одермат" в Париж през 1981. В този кратък текст тя дава една оценка за неговото изкуство, която няма да открием (в ограничените й изказвания) относно никой друг съвременен български художник: живопис "която не произтича от никаква тенденция и не напомня никакъв определен модел нито на концептуално ниво, нито по отношение на цветовата гама или техниката. Това е живопис, която идва от другаде."

Оценката е наистина висока или по-точно интригуваща, особено ако се вземе под внимание, че е произнесена от авторитет, който е общувал и се е произнасял за художници като Пикасо, Брак, Леже, Миро, Бранкузи, а книгата й "Абстрактното изкуство" ее е наложила като класически принос в изкуствознанието на XX век. Несъмнено това е комплимент за българското изкуство и за самия Казаков, но може би тази оценка е по-важна за обяснението на феномена и ефекта, предизвикан от него.

През 1979-81 Казаков има десет самостоятелни изложби в Европа, една в Ню Йорк и една в София. Навсякъде той е приет със спонтанна почуда и възхищение като нещо екзотично, автентично и същевременно някак мистериозно в различността си. Нещо ярко и фасциниращо погледа, но не съвсем подлежащо на обяснение. Затова текстът на Валие става не само легитимация на изкуството на Димитър Казаков, но и увод към него.

Очевидно е, че диалогът между двамата е започнал още при първата им среща в дома на художника, което става ясно от неговото писмо от ноември 1979- Със сигурност дири нещо повече от диалог: "...твоята личност зае място в моя поход към висините на изкуството. Помни, че тя донесе плодовете на много творби и оригинални находки в картините ми. Донесе ми свобода и криле за океана на вселената, подобие на който нося в себе си. Тая среща ме освободи и подтикна да извая себе си по-добре и покажа по-пълно възможностите на личността ми", пише Казаков. И наистина периодът след изложбата от 1976 докъм 1980 е времето, в което той еволюира и развива именно качествата, които го превръщат в явлението Казаков. Не знаем какво е казала Валие на Казаков, но свидетелството: "донесе ми свобода и криле", е повече от красноречиво за значението на срещата им.

По различни поводи или в писма (например в публикуваното тук писмо до Кирил Кръстев) Дора Валие продължава до говори за Казаков. Факт, който може би свидетелства и за едно нейно обръщане към културата на своята родина, която тя според признанието й не следи активно. В последна сметка, преминавайки в публичността, оценката и, както и рефлексът на казаното от нея в картините на художника пренасят докосването между двамата в сферата на вечните идеи и образи.

Факсимилно възпроизведеният тук оригинал на албума е притежание на госпожа Антоанета Войникова и е предоставен специално за това издание, което е посветено на 70-годишнината от рождението на Димитър Казаков.

Руен Руенов