Всичките мъртви сезони на една Рустифина

„И може би тук, където се задушаваш най-много, ще се научиш да дишаш. Ще се научиш, но не сам. Колкото и да се биеш в гърдите, никога не си сам и никога не си бил.

Не казвай „аз", защото няма „аз", има само „ние". Това е единственото нещо, за което си струва да живееш. Ние. Приятелю, белезите ти напомнят откъде идваш и през какво си преминал, но не бива да ти нареждат накъде да се запътиш. Помири се със себе си. Прости си.

Просто си прости и отдъхни."

Герасим Симеонов

Текстът като метафора на разпада на личността. Текстът като организъм, преминаващ от едно в друго състояние, така, както човекът мултиплицира себе си в търсенията си. За да достигне кота нула. И да бъде свободен да си прости. Анти-текст, преминаващ отвъд езика и границите на комуникатиВната си функция и в същото време в диалог сам със себе си. Оставящ белег върху паметта на сетивата ти и надживяващ всички твои умиращи сезони.

„Всичките мъртви сезони на една рустифина" е всичко това. Не подлежи на стандартните определения за литература. И вероятно тъкмо заради това е литература.

Ива Спиридонова, редактор