„Социалната функция на изкуството е изчерпана в елитарните и консуматорски пози на креативния потребител, апотеозно честващ експертни статуси и високи морални позиции. Струва ни се, че съвременните автори, ако въобще има такива, изцяло са интернализирали дисциплиниращите дискурси на литературната, научната и политическата власт. Подобно на Фуко откриваме надежда в технологиите на себе си, фиксиращи обаче не дистанциите спрямо властовите центрове, но най-вече спрямо подмяната на екзистенциално-метафизичните търсения, на крайностите на човека, на граничните образи и езици с оправданията на техните тотални отсъствия в настоящето. Ние възкресяваме автора, за да убием твореца. Ние пишем асоциална поезия, за да се самоубием като поети. Ние се отчуждаваме от производителите, работниците и продуктите на изкуството. По този начин спасяваме себе си. Яхваме Торинския кон и тръгваме към Апокалипсиса с възгласа „Само Бог не е мъртъв"!"

Васил Прасков

„...Това е вълкът на асоциалната поезия. Сърцето му е пълнолуние. Ближният е неговата плячка. Стихотворенията му сформират глутници, в които той е просто поредната поема. Филмът продължава. Камерата се отмества. Вече сме другаде. Всеки сюжет има неумолима логика, начало и край - времетраене. Но ние няма, и не можем, да забравим видяното. Някъде там някой продължава да пише, да обича и да страда. Това негово отвъд може да е моето тук. Само трябва да прокървя."

Стефан Гончаров

„Душата сама по себе си е асоциална в метафизичната си същност, отричаща всеки социум и социалност, говореща само и единствено на езика на поезията и опитваща се да напише своя версия на истината, за да спаси себе си. Ето защо й даваме думата, делегирайки й пълна свобода на Автор на нашето продължаване отвъд апокалипсиса, през самоунищожението, към възкресението, след които остават само Бог и Любов."

Ива Спиридонова