Какво е лудостта?

Дариън Лийдър е практикуващ лаканиански психоаналитик, почетен професор по психоанализа в Роухемптън Юнивърсити, бивш президент на Колежа на психоаналитиците в Лондон, основател на Центъра за фройдистки анализи и изследвания, автор на множество публикации в сферата на психоанализата и изкуството и на над десет книги, сред които „Строго биполярно", „Ръцете: какво правим с тях и защо", „Защо не можем да спим", „Обещанията, които двойките си дават, когато вече е късно", „Защо хората се разболяват?" и издадените на български език „Новото черно. Траур, меланхолия и депресия" и „Какво е лудостта?".

Като дългогодишен колумнист във в. „Гардиън" той третира най-вече теми, свързани с психичното здраве (биполярността, депресията, лудостта, проблемите със съня и др.), критикувайки остро съвременния прибързан подход към „поправяне" на индивида и лечение на отделните симптоми. Във всички свои текстове той насочва вниманието към необходимостта от вслушване в личната история на човека и цялостното му възприемане.

В статиите и книгите си, наред със строго психоаналитичните изследвания, Дариън Лийдър проучва в дълбочина и наглед прости въпроси като "Защо жените пишат повече писма, отколкото изпращат?", "Кражбата на "Мона Лиза": какво изкуството не ни позволява да видим", „Ругатните и тяхната история" и др. като умело илюстрира сложните психоаналитични понятия с клинични случаи и примери от киното, изкуството, литературата, антропологията и други сфер.

Както самият Лийдър нееднократно подчертава, важно е придържането къ-въпросите, а не боравенето с готови отговори.

„...Вниманието към уникалното у всеки пациент, заложено в психоаналитичния подход, става още по-важно именно сега, когато живеем в общество, оставящо все по-малко пространство за детайла и стойността на индивидуалния живот. Въпреки повсеместното празно прокламиране на уважение към различията и разнообразието, от детската градина до коридорите на професисионалния живот, днешният човек бива заставян повече от всякога да мисли по унифициран начин. Това намира отражение и в света на психичното здраве където лечението се гледа като на някаква почти механизирана техника която се прилага на пасивен пациент, а не като на взаимно сътрудничество при което всяка от страните носи отговорност..."