„Вечните книги на България" е колекционерска поредица от 101 книги, издавана от фондация „Българско слово".

В нея са събрани най-знаковите произведения на българската литература. Освен тях са представени и малко известни, но изключително стойностни творби. Колекцията обхваща периода от ранните писмени паметници на IX век до утвърдени автори на съвремието.

Подборът на произведенията е поверен на взискателен редакционен съвет от светила в българската литература, наука и изкуствознание.

Най-светлата епоха - Ренесансът - даде на човечеството и на цивилизацията не само най-могъщите идеи, но и най-великите личности и творци: Данте, Шекспир, Сервантес, Микеланджело, Леонардо да Винчи, Галилей, Джордано Бруно... Българското възраждане, макар и закъсняло с няколко века, също имаше своите духовни великани: Паисий, Софроний, Берон, Раковски, Славейков, Каравелов, Левски, Ботев. Като в красивата народна легенда за Струна невеста всеки един от тях вгради по свой, неповторим начин съдбата, живота и делото си в оня мост, по който българинът премина от Средновековието в Новото време, за да заеме по достойнство своето място сред останалите културни и свободни европейски народи. Но на един от тях - на поета, публициста и революционера Христо Ботев съдбата отреди особена роля: да даде с гения и с делото си смисъл на една цяла епоха и да се превърне завинаги в най-висша духовна мярка на нацията.

Ботев има щастливия жребий на най-великите личности в човешката история - съдбата му бе определила не само голяма мисия, но и изключителен личностен и исторически шанс да я осъществи. Начинът, по който се формират интелектът и характерът му, обстоятелствата, които изграждат неговия кратък, но протекъл с мълниеносен блясък и вулканична сила млад живот, предопределят неизбежно и съдбата му. Като истински месия, той не би могъл да не каже това, което е казал, да не извърши онова, което е извършил, и очевидно - да завърши своя път по друг начин, освен на кръста на народното страдание. Затова той бърза и да остави своите послания до съвременниците и потомците, бърза да направи своите равносметки със света, който след него трябва да стане малко по-добър. Първата, най-човешката равносметка той прави с най-близките си - с майката, с брата, с либето; втората - с обществото, с това „царство кърваво, грешно", а третата - с времето и историята, с идеята за смисъла на човешкото съществуване.