След последната война

Момчетата наскачаха и ме заобиколиха като индианците, после искаха да ме подхвърлят във въздуха, но бащата на Миши им каза да не го правят, защото ще си ударя главата. След като радостта им попремина, ми дадоха вода, и както отпивах от манерката, някой попита какво е станало с Пети. Не се задавих, очаквах въпроса. Не исках да развалям празника, но се налагаше да им разкажа за случилото се в минното поле. Усмивките на лицата им посърнаха. Момичетата се разцивриха, насълзиха се очите дори на Зоя, най-отраканата между тях, в която повечето от нас бяха влюбени, но заплакаха и много от възрастните, най-вече майките. За късмет Пети също беше сирак, иначе сигурно и родителите му щяха да са съкрушени. Докато ме разпитваха за подробностите, аз погледнах към Зоя. Тъкмо бършеше лицето си, мъничко още хлипаше, но слушаше внимателно разказа ми, което много ме зарадва, понеже иначе не й пукаше за мен. Странна беше тая работа. Говорех за смъртта на своя приятел, и в същото време въпреки всичко бях щастлив.