Омайниче и бръмбазъче

БЕЗКРАЙНИ ТАЙНИ

Още като чух, а после u прочетох първите стихотворения на Иван Гранитски за деца, разбрах, че ще бъде успешен автор и в този жанр. Затова и го приветствах с „Добре дошъл" сред авторите в детската ни литература. Неговото специфично светоусещане си личи веднага.

Това писане изисква повече от всяко друго чиста душевност и детско възприятие на света. Изисква определен тип образност и умение за общуване с малчуганите. При него вродената нагласа - погледът към света е изключително важен. А когато добавим и осъзнатата, вече тренирана наблюдателност на писателя, се получава и желания резултат. Затова и постигнатото от Гранитски за мен вече беше очаквано. В новата си книга за деца „Омайниче и бръмбазъче" Иван Гранитски има вече основателно самочувствие за по-сигурно навлизане в жанра. И, дай боже, да оставане в него. Защото истинските ни автори за деца не са чак толкова много. Тук той вече разширява и обогатява света на детското въображение, в който ни беше въвел в предишната си книга „Клепоушко", и го прави по-необичаен и запомнящ се начин. Вече има и повече грижа за ритъма и римата, за формата, на която инстинктивно децата особено държат. Защото и детската поезия за тях е едно от игровите им откривания на света. Затова и словотворчеството им, което често ни удивлява, им е присъщо. Оказва се, че децата преоткриват света чрез вродените им възприятия за него, но и инстинктивно се радват, когато усещат, че ги доразвиват и обогатяват. Да им помогне в това им надграждане може би е най-важната роля на писателя за деца. И по образен начин да насочи вниманието им към Красивото и Доброто.

Радвам се на Иван Гранитски и затова, че е оценил важността на писането за деца. И това, че то изисква особена отговорност.

Винаги съм твърдял, че в писането за деца, трябва усилие, сериозно интелектуално усилие, за да се постигне наистина желания резултат. Тайните на този жанр, тънкостите са много. Както при всеки друг.

Добре е и писателят за деца да си спомня, че детето ни сродява с вечността. Детето ни продължава не само биологически във времето. То не само пренася нашите качества. То пренася нещо много по-важно - трайни духовни състояния. Не са ли най-присъщи на детето вечните неща: вярата, надеждата, истината. То е рицар на надеждата, рицар на истината, на порива. То вярва...То вижда невидимото за нас. То открива...И е безкомпромисно и безпощадно в своята честност. И в това всъщност е най-голямата му сила. Защото това са неподражаеми неща. И именно чрез тях детето ни сродява с вечността. Съвсем несъзнателно то пренася надеждата във времето. Със спонтанността на извора, неговият порив 3а познание гарантира бъдещето.

Затова искрено се радвам, когато срещна писател, на когото това разбиране естествено му е присъщо.

И в края на краищата най-доброто е, че и тази книга внушава на читателя, че тайните на творчеството за деца са безкрайни.

Атанас Звездинов