Гео Милев и трагиката на националната съдба

Стъкленото око на Гео Милев и днес ни гледа от зейналите и незатворени в духовната и физическата снага на България страшни гробове. То предупреждава, че човешкият дух е неподвластен на изстъпленията на грубата сила. То напомня Базовото „Не се гаси туй, що не гасне". То заявява, че поезията е не-унищожима, когато е вопъл и екстаз, буря и славеева песен на народната душа. Това страшно Геово око е символ на българската трагическа национална съдба и чрез нея то е и своеобразен бездънен прозорец към безсмъртната българска поетическа традиция. Великата, страшна и същевременно слънчева традиция, която тръгва от Добри Чинтулов и Христо Ботев, минава през Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Христо Смирненски, Гео Милев, Никола Вапцаров и стига до наши дни.