Залутани записки

Иван Шопов (1987, Скопие) се дипломира във факултета „Блаже Конески“ на Скопския университет, специалност „Общо и сравнително литературознание“. Дългогодишен редактор в издателство „Темплум“ и на интернет портала Okno.mk. Автор е на сборника с разкази „Азбука и залутани записки“ (2010), за който получава наградата „Новите!“ за най-добра дебютна проза; стиховете в проза „Меше на годината“ (2012); сборника с разкази „091 – Антиизгледи от Скопие“ (2018); сборник със сатира „Хрониките на Арслан новинарски“ (2018); миникнигата „Осем повествователни разходки с Фико или какво научих за писането от Застава-750“ (2019) и „Скопие: изгубените обувки на града“ (2020).Пише и поезия и хайку. Разказите и стихотворенията му са преведени на английски, румънски, чешки, сръбски, хърватски, немски, словенски и български език.

Животът без съмнение е „безопасно пътуване в стесненото пространство на глупостта“ – казва авторът в едно свое интервю.

„Залутани записки“ събира кратки разкази и есета от македонския сатирик Иван Шопов. Те са духовит сеизмограф на нашето време, хроника, която ни кара да се засмеем, но често тази усмивка има горчив привкус. Централно място в книгата заемат малките хора и страничните явления и събития, които не могат да се намерят в учебниците по история и туристическите брошури.

-------------

Късите парчета проза на македонския писател Иван Шопов са като части от пъзел – наредиш ли ги правилно, се получава една абсурдна картина – диагноза на нашия общ Балкански синдром, описан преди време и от Станислав Стратиев.

Михаил Вешим

-------------

В своите истории Иван Шопов с лекота уловя абсурда на ежедневието ни. Това освен белег за литературен талант е и знак за способността му да отсява важното от маловажното. Хуморът на Иван е тънък и интелигентен – от онази изчезваща порода, с която читателите все по-рядко се срещат. Нека приветстваме Иван Шопов на българската литературна сцена!

Владислав Христов

Паяжина

Летен залез в градския парк. Впервам поглед между два тънки клона на едно дърво. Помествам се, променям ъгъла и фокуса и накрая забелязвам паяжината между клоните. Опитвам се по-добре да запомня формата, която очертават тънките й преплетени нишки. Знам, в момента, когато дам име на паяжината, участвам в създаването на един нов град. Крехкото му съществуване по някакъв странен начин надминава цялото величие на всички човешки достижения. Толкова нежен е този град, че мени формата си и от най-слабия ветрец. И от твоето дихание.

Кръстословица

Познавам най-малко трима бездомници, които, подпрени на стената на някой блок или върху скромното си имущество, побрано в един вързоп, прекарват по-голямата част от деня в решаване на кръстословици. В техния свят всичко е уравновесено – по вертикала и хоризонтала.

Представям си как биха изглеждали улиците, ако използваме кръстословицата като нов план на града.

Искам някой ден да открадна решенията им и да прочета кръстосаните думи като молитва за града. Не знам защо, но съм уверен, че молитвата ще бъде чута, стига да няма някое грешно решение.

ПриказкаЕ

Е отиде в театъра да гледа постановката, която дълго очакваше, но се учуди, когато видя, че е единственият зрител в залата. Но въпреки слабото посещение представлението започна нормално. И то само за него. Началото беше скучно. Е чакаше да дойде важният, вълнуващият, интересният момент. Не го дочака. Пиесата беше провал до самия й край. На Е му беше неудобно да остави трупата без аплодисменти, стана и силно заръкопляска. Макар актьорите да бяха лоши, те имаха опит и прозряха замисъла му. Вместо да се поклонят, му отвърнаха с още по-бурни аплодисменти. Е наистина изигра това, че пиесата му е харесала, доста по-добре от онова, което актьорите представиха на сцената. Не му беше съвсем ясно как от обикновен зрител стана актьор, затова напусна театъра смутен, без да се поклони.

В лабиринта

Ощипах царската дъщеря по задника и ме затвориха в лабиринта на Минотавъра. В началото ме пребиваха от бой всеки ден, но сега е по-добре: отнасят се към мен пристойно, хранят ме редовно и ми позволяват да играя футбол с останалите щипачи. Единственото ми задължение е за наказание да мета лабиринта, докато не ме изяде Минотавърът. Малко е досадно, но е по-добре, отколкото да безделнича, очаквайки смъртта. Утехата ми е, че правя нещо полезно – чистотата е здраве!

Все пак, след двайсет години престой в лабиринта, още не съм видял Минотавъра. Не са го виждали и братята ми по метене. Все едно. Трябва да продължаваме да поддържаме лабиринта безупречно чист.