Спомени от "Отечеството" и "Чужбина"

Неведнъж - особено в последно време, когато се приближава неминуемият край - съм си помислял дали да не взема да понапиша за живота си. Поне нещо, поне за близките. Отлагах, задържах това си желание: "A quai bon?" - каква полза? Пък и да си призная, не ми се пише много. Писането стана малко инцидентно. През юли и август миналата 2013 година имах сериозни проблеми със здравето, впрочем още ги имам. В един телефонен разговор с моя приятел и другар Георги Константинов му казах, че на 27 юли, в три часа сутринта, щях... ами да пукна. За пети или шести път в живота ми виждах смъртта си отблизо. А той веднага ме запита: ами другите случаи? И - седнах да пиша за другите случаи. После си казах: ами що не напишеш и останалото?

На млади години, 16-17, попаднах на една книга от Стефан Цвайг. В нея се споменаваше между другото проблема с автобиографичните книги: той съществува дори при големите писатели - Толстой, Ромен Ролан и т.н. Цвайг констатира, че да се пише автобиография съвсем не е лесно. Авторът неусетно ще преувеличи качествата си и ще се изкара герой; или обратното, биографията му ще се окаже неточна, заради много скромност...