Лаканиански мрежи

Скоро в един блог на английски прочетох: "Кое е неотчуждаемото качество на едно писане?"

Във въпроса винаги има нещо просителско и защо това да не е отправено към един Бог на писането като празно място вътре в текста? Ницше е знаел това, когато твърди, че ние не сме се избавили от Бог, защото все още вярваме в граматиката (тя е униформата на писането). Ако Бог е граматическа илюзия, той е принадена стойност (принадено наслаждение на жаргона lacanese).

Както и да го усукват херменевтичните и деконструкционистките практики, във всяка книга е замаскирана елементарна форма на идеологически призив: "Хей, ти! Прочети ме!" (някои вируси в Мрежата са именувани като readme).

Стоката е фетиш, semblance, на паразитното обещание за нещо повече от това, което е. "Стоката" Мадона, която напоследък "изпуска" детски книжки, е вдъхновяващ пример в това отношение.

Стоковият фетишизъм маскира изначалната оскъдица на капиталистическата инициатива. Но по логиката на не-всичко винаги ще има стърчащи възвишени излишъци извън сметките: "красивата душа", "Богът на писането" или просто незабележимият апостроф на кавичките. Лакан нарича възвишения остатък/излишък обект petit а (и за това по-нататък).

Освободеното ризоматично писане се компрометира в баналната си монотонност (същия дефект Ален Бадиу отнася изобщо към философията на Дельоз).

Ризоматичното блогcрско движение вяло рефлектира своята задълженост към големите кучета на Мрежата, Гугъл и Яху: Възможно ли е да се злоупотреби с тази гигантска база данни? Всеки ли има достъп до кодовете на информационния капитализъм? Последният пресен пример: китайското правителство е поръчало изработване на специален софтуер от Яху, цензуриращ някои неприемливи думи (сами можете да се досетите кои).