Небесният чергар

A posse ad esse - тази популярна латинска сентениия има трояко значение по отношение на настоящия текст и поетическата вселена, в която той е избран да въведе читателя. На първо място, тя съдържа отпратка към предисторията на стихосбирката Небесният чергар - книга, чиято поява е колкото знаменателна, толкова и стъпила върху крилете на щастливата случайност и сляпата но далеч не лекомислена) вяра в надмогването на „непреведимостта". На второ място, тя открехва вратите на един от най-магическите, загадъчни и многопластови светове, които поетическото въображение някога е раждало - света на Болеслав Лешмян. Не на последно място, „от възможното към действителното" е метафора и своего рода обобщение на дългия и трънлив път, който поезията на един от най-значимите виртуози на полското слово трябваше да извърви до българския читател. Път, чийто щастлив завършек е ознаменуван именно днес, когато 140 години след рождението си Лешмян „се ражда" на български.

В историята на полската литературна мисъл името на Болеслав Лешмян е записано и записвано с особен шрифт. Вплитано често в теснотата на изветрели стереотипи, неразбиране и отричане, неведнъж превръщано в жертва на тенденциозни критически, социокултурни и поличитески прочити, това име сякаш продължава да носи клеймото на своята вечна другост и маргиналност. Другост, добро свидетелство за която дават думите на знаменития полски поет и преводач Станислав Баранчак: „Гледан на фона на полската поезия на XX век, Болеслав Лешмян прилича на мълчалив, външно плах, леко странен, но и ненатрапващ никому своето присъствие възрастен господин, близо до когото сме попаднали случайно на някакъв шумен и препълнен с гости прием. Пришит в ъгъла на стаята и заглушен от тиради, дебати и други красноречиви изтъквания от страна на активните гости, непознатият споделя с нас не повече от четири изречения в рамките на цялата вечер. По странен начин се оказва, че на следващата сутрин паметта ни е съхранила съдържанието и тона на тъкмо тези изречения вместо което и да е от гръмките изказвания на останалите гости“. Макар и нелишени от хумористичен оттенък, думите на Баранчак попадат в целта. Те са не само точен израз и обобщение на начина, по който Лешмян – определян нееднократно за най-великия полски поет на XX век – е присъствал в паметта на съвременниците си, но и алюзия за мощта и проникновеността на поетическото му слово. Слово, което провижда далеч отвъд границите на своето време.