Токата в до мажор и други разкази

През хубавите дни на късната пролет и ранната есен, когато прозорците на класните стаи и коридорите бяха отворени, звуците от инструментите, на които се упражняваха учениците, стигаха на стотина метра от училищната сграда. Това приличаше малко на настройването на оркестър преди концерт. Всеки инструмент провлачваше в самозабрава своята партия, без да се съобразява с другите и дори напук на тях, сякаш искаше да ги надвика. Понякога учениците свиреха някаква творба, но по-често само се упражняваха - гами, пасажи, фигури. Тук ридаеща цигулка, там тромпет и валдхорна, по-нататък фагот, на който пригласяха барабани или тимпани, а над цялата какофония се извисяваше перленият, накъсан глас на пианото. Въпреки че тази полифония не носеше радост за ушите, тя все пак будеше у слушателя, особено у вещия в музиката или свързания с музикалното училище, топли чувства и мисли, някаква странна смесица от мечта и надежда. Мечта за перфектност, надежда за признание. Понеже в монолозите на всеки от инструментите се улавяше амбиция и копнеж за съвършенство. Долавяше се очакване тази неуморна подготовка да даде плодове: кариера, блясък, слава.