Болка

Едва по-късно щеше да разбере, че там е имало всичко друго, само не и тишина, но въпреки това именно тишината беше единственото, което се беше запечатало в паметта ѝ.

Да, всъщност защо онази сутрин мъжът ѝ не заведе децата на училище, както обикновено?

Беше капнала, като ги остави пред входа на училището, оттам ускори, за да се изкачи по оживената улица, задмина един автобус, спрял на спирката, и изведнъж най-страшният звук, който някога бе чувала, я удари в тъпанчетата, последва абсолютна тишина. Оглушала не от мощта на експлозията – изригнала като вулкан от запалителни материали, бурми, пирони, гайки, примесени с мишеморка, която да усилва кръвотечението, а от друг звук, по-силен, още по-ужасен, гласовете на десетките пътници, брутално изтръгнати от живота. Тя чу риданията на разкъсани крайници, на обгорена кожа, на крака, които никога повече нямаше да се движат, на ръце, които никога повече няма да прегръщат, на погребана под пепелта красота, и ето че сега чува отново същите тези ридания.

Запушва уши и се строполява тежко върху коляното на Мики.

Неочаквано зад гърба ѝ, заглушавайки стенанието, което я бе издебнало, избухва смях, жесток, необуздан смях.

Двамата с Мики обръщат глава към дъното на коридора, там, където техният син, висок и слаб, е застанал на прага на стаята си, размахва дългите си къдрици и между две щастливи цвиления подмята: „хей , какво правите, мамуни-татуни, защо сте седнали един върху друг? Да не се каните да ми направите братче?“