Пияните мисли на една трезва глава

„не искам да бъда ничие време, не искам да бъда ничия мечта... ...(не) искам да бъда"

Дуалистичното в нея е повече от видимо. Талантливо дръзка и естествено красива. Умее да рисува, а черно-белите клавиши на пианото са само допълнение. Усеща силата на думите и знае как да ги подрежда, тълкува и омотае във вълшебната паяжина на поезията. Тя е вече на 19 години.

Търсеща, емоционална и влюбена в живия живот, в истинските и неподправени неща, защото вярва, че..." в свят като този е невъзможно да се стоплиш, ако отвътре не гориш..."

Тя е откровена със себе си и не изпитва страх да задава въпроси и да не дава умишлено отговорите докрай.

Да пътува през времето с една тайнствена вглъбеност през «една цигара време" и много „километри х1000".

Да докосва пространства с тиктакането на стрелката на стария часовник и с огромното си питане: 3а алхимията на любовта и как и защо се обичаме.

Да ни дава надежда, че въпреки болката, лицемерието и фалша, тя ще се справи с онова, което й предстои. Защото..." там намерих корените си 3а първи път - при рода".

Затова не се очудвайте, че това слънчево дарование от Берковица ше намери „листото на щастието".

Дали това ще бъде „осмото чудо в света със сини очи" може да ни каже само времето!

Боби Мирчев

Стиховете на Ана-Мария са бунт срещу „опитомената" любов. Онази любов, която не се нуждае от чувства, от страст, от сърце, която съществува заради симбиозата. Поезията й се гневи срещу липсата на романтика и „поевтинелите" стойности на доброто, надеждата, обичта, влюбването и хармонията. Да мериш с думи пропастите в човешката душа е трудна задача. С нея се е захванала Ана-Мария. Aз й пожелавам дръзновение!

Горан Атанасов