Фрида, или за болката

Темата за болката u болестта е общо място в белетристиката на Славенка Дракулич. Виждаме го още от първия ù роман „Холограми на страха" (1987) - в него се проследява съдбата на млада жена, която заминава за САЩ за трансплантация на бъбрек, а после през възприятието на собственото ù тяло след операцията се отваря главната тема в творчеството на авторката -тялото, болестта, травмата, с неотменно втъкан автобиографизъм.

След отново „женския" роман „Мраморна кожа" (1989) се появява „Божествен глад" (1995), в който темата за телесността е обострена до канибализъм. После читателят се среща с "все едно ме няма" (1999), роман за тялото и травмата, за бруталното изнасилване и неговите последици, на което са изложени жените по време на войната в Босна и Херцеговина.

Романът за мексиканската художничка Фрида Кало се вписва съвсем логично в контекста на предишните романи на Дракулич, а жената, за която се пишат „истински" биографии и се снимат филми, става обект на писателския интерес не заради комерсиалния потенциал на своята биография а, заради телесната болка, която е била принудена да понася и в крайна сметка я е канализирала в рисуването. Картините, с други думи, могат да бъдат автентичен израз на болката, за разлика от думите, на които това въобще не им се удава - смята авторката. Пред нас е един отлично написан роман, в който Дракулич показва чувство за мярка и равновесие между атрактивната биография на художничката и осмислянето на тялото през болката.

Ягна Поганич