Седем кратки беседи за езика | Seven Brief Lessons On Language

Двуезичното издание „Седем кратки беседи за езика“ е четвъртата книга на Джонатан Дън за езика. Преди нея той има публикувани The DNA of the English Language (2007), въведение към връзките между думите, The Life of a Translator (2013), поглед върху съвпаденията в превода и Stones Оf Ithaca (2019), проучване на взаимовръзката между езика и околната среда.

Джонатан Дън е завършил класическа филология в Оксфорд. Превел е повече от седемдесет книги от български, галисийски, испански и каталонски език за издателства като Пенгуин Рандъм Хаус, Ню Дайрекшънс и Шиърсмън Буукс. Живее със семейството си в София и служи като иподякон в Българската православна църква.

***

„Дън пише със сърцето на поет и мистик. Репликите му са прости и елегантни, мисълта му – остра и проницателна. Всяка беседа се усеща като молитва и медитация – призоваване към по-висша сила, което подсказва, че авторът преживява света за първи път. Читателите от всички деноминации и системи от вярвания ще намерят много за размисъл тук и може да видят света малко по-различно, след като завършат последната страница.”

Блуинк Ревю

„Книгата съдържа убедителен аргумент, че хората не са автори (създатели), а преводачи (потребители и манипулатори) на това, което съществува в света. Тук ролята на преводача е донякъде магическа и се отдава почит към ролята и целта на човешките същества като даващи и получаващи смисъл, любов и доброта. Седем кратки беседи за езика е проницателна книга за езиковите изкуства с необичаен поглед към духовните основи на английския език.”

Форуърд Клариън Ревюс

„Съществени са въпросите за това каква трябва да бъде истинската „аритметика“, на която е добре да учим децата си и която трябва да започва от нулата, а не от единицата; за вярата и рационалността; за назоваването на животните от Адам; за Светата Троица като три в едно и за тринитарния, христологичен (но и мариологичен) характер на езика; за любовта, която единствена е способна – по силата на християнския парадокс – да постигне другия и така да постигне и „себе“-то, истинското себе си на този, който обича: защото, за да намерим себе си, трябва да излезем – чрез вяра – от себе си, от съсредоточеността в себе си, от своя егоцентризъм.”

Калин Михайлов