„Вчерашния ден на България определян като „социалистически", а после като „тоталитарен", вече е не само близко минало - този вчерашен ден е и история. Тази история, но вече писмената, безпристрастната, оценъчната, в която ще намерят място плюсовете, но ще се откроят и минусите, ще се покаже постигнатото, но ще се отчетат и илюзиите, чака своите честни труженици, жреци на истината - „истинари", както би ги нарекъл народът. На тях ще им бъдат нужни не само суровите факти от архивите - ще им са нужни и свидетелствата на преките участници, на ония, които без да имат претенции за величие на дело я творяха.

Иван Кисьов бе един от онези, които скромно и безшумно, по възрожденски изпълняваха своя граждански и патриотичен дълг. Като историк той всецяло се бе посветил на каузата за опазване на българската старина в музеи и галерии, в църкви и манастири, в читалища и училища. В продължение на повече от три десетилетия, като ръководител на дирекция „Музеи" в Министерството на културата, той посвещаваше всичките си сили на организацията и развитието на музейното дело в България.

Тази му дейност очевидно няма да изчезне нито от аналите на ведомството, в което работеше, нито пък от летописа на българските музеи, но аз в личен план само ще припомня нещо, с което съм го запомнил. На работната му маса - стотици папки, изложения, преписки, настоятелни доклади за откриване на нови местни сбирки и държавни музеи, предложения, молби за пари щатове от официални лица и запалени любители на старините; в същия график - уреждане на конференции и симпозиуми, на гостуване на временни изложби, арбитраж в дележа на „наследството" между архиви и галерии, сблъсък с академици и общинари, война с иманяри... Чудех му се как издържа и ден и нощ си блъска главата над толкова много и толкова разнообразни проблеми - местни, ведомствени, национални. Да, Иван Кисьов изпълняваше ангажиментите си не само като служба, не само като дълг - изпълняваше ги като мисия!

Предлагания труд „Музейното дело в България 1945-1990" (Документална хроника) е не само откровена служебна равносметка тя е продължение, да не кажа завършек на тази мисия. Читателят, както и бъдещият изследовател ще намерят в тази книга не само богата информация, но същевременно и отправни точки за нови проучвания; старите още живи труженици - една морална отплата за положения творчески труд и постигнати успехи, а историкът на културата - широка палитра за размисъл и обобщение.

Градиво, обективно и ценно градиво е „Документалната хроника" на Иван Кисьов в темелите на бъдещата история на музеите имузейното дело В България В периода 1945-1990 г., а с тоВа и В историята и разВитието на българската култура.

Винаги съм считал, не колегата и приятел Иван Кисьов се откроява не само като добросъвестен служител, добър администратор; на свой ред този негов труд, който би представлявал особен интерес за музейната и културната ни общественост, ме убеждава, че той има и чувство за историчност - чувство, което не всеки човек, дори не всеки историк носи в себе си като велика нравствена повеля. Благодаря за приносите му, които са назидателен пример за зачитане на обществената ни памет и ни връщат към знаменитото послание на кан Омуртаг: „Човек, дори и добре да живее - умира и друг се ражда".

И нека роденият по-късно, като гледа това (сътвореното), да си спомня за оногова, който го е правил."

- проф. Дойно Дойнов, из предговора към книгата