Грях. Разкази и легенди

Сборник с разкази и легенди от Борис Кольковски. Антикварна книга в един екземпляр.

***

Можеш ли да кажеш грехът къде е? Правиш нещо уж за добро, пък то лошо излиза. Уж от греха искаш да избягаш, а право към него търчиш.

***

„Мисля, че познавам всички що-годе стойностни книги, излезнали през последните двадесетина години - и от млади, и от по-стари автори. Познавам и мнозина автори от Родопския район - или родени там, или намерили във вечната Родопа пространство за творческите си пориви. След Николай Хайтов и Станислав Сивриев, струва ми се, няма по-добра книга, написана с такъв запазен, съхранен, неожулен и неанатемосан от грубите ни днешни нрави и цивилизационни фъчкания звучен български език.

Оставям настрана темите на разказите в сборника. Макар че за тях може да се пише и говори само с добри думи. Един цял свят - вече на път да го избутаме, да го загърбим, да му се надсмеем, е останал в душата на автора скътан, неопипан от ръцете на нашето толкова омесено и духовно необистрено време. Ако трябва да се характеризира тематиката на сборника - тя пращи от българщина, от народен дух и свяст, които вече са ни оставили - те нас и ние тях. А каква нужда имаме сега от мъдростта, от опита, натрупан в тези сравнително кратки истории - родени и живели в Родопа планина, създавали българи и опазвали българщината. По всичко личи няма да мине много време и ние ще изпищим от болката, че този свят вече го няма и няма кой да ни го върне. На всичкото отгоре кандидати да го обявят за небългарски, за някакъв друг етнически район, населен от хора с друго етническо съзнание - такива мераклии и ненаши, и наши -бол... Заедно с този бистър български свят, няма кой да ни върне и спомена, и големината на онези българи, наши деди, които ни оставиха в излишък и морал, и мъжество, толкова недостигащи ни днес. Всеки разказ е натоварен с българска свяст. С преживяно и премълчано. С речено и неизречено. Със скътана и показана сила.

Това е едното русло, по което тече потребността от книга като тази на Кольковски.

Не зная другото русло - дали не е по-важно и от първото. По него иде към нас един забравен и изритан от вестниците и днешните ни книги език, който е толкова родопски, колкото и български. Колцина от днешните ни писатели могат да пишат на този език. Както вече стана дума, мога да отброя двама - единият от които е Станислав Сивриев - също велик родопчанин и също вече забравен, като самата родопска приказка.... И другият е Хайтов. Сега с най-голямо удоволствие и наслада се уверих, че има и трети познавач на родопския език, и трети слад-кодумец...

И си мисля, грехота ще е, ако не поживим за поколенията необятната българска душевност, бликаща от книгата.”

- Марко Семов