Фокус

„Мария Степанова без съмнение отваря нова глава в историята на руската проза. […] Този роман трябва да бъде прочетен от всеки.”

- Томи Хутунен, Helsingin Sanomat

„Тези, които са чели дебютния роман на Степанова „В памет на паметта”, ще разпознаят пищния символизъм, звънките изречения и изобилния поток на мисълта и в новата ѝ творба. Фактът, че Степанова е поет, е очевиден не само от ритъма на текста, но и в неустойчивата, съноподобна атмосфера на нейната проза… Мнозина са споделяли подобни наблюдения относно Русия, но Степанова притежава умението да превръща анализа на тоталитаризма в приказен сюжет – което прави този роман особено пленителен. Той успява да разбули дълбоки културни котловини, до които класическата документалистика не съумява да се докосне.”

- Томи Мелендер, Suomen Kuvalehti

„Този кратък роман си струва да бъде прочетен няколко пъти.

Защото ни отнема време да осъзнаем, че постройката му е обмислена до последния детайл, като се започне от повърхнината на езика.”

- Зиглинде Гайзел, Frankfurter Allgemeine Zeitung

„Руският – моят майчин език – е деградирал до степен, при която се е превърнал в символ на застиналост във въображаемото минало. Символ на лъжи. На носталгия. Символ на агресия. Цялото творчество на Мария Степанова представлява едно стоическо усилие да се противопостави на това.”

- Саша Мариана Залцман

„Проза, от която губиш посоката – пълна с изненади и завои, които ни отвеждат до пътеки, водещи до личното ни освобождение.”

- Südwestrundfunk

„Фокус” на Мария Степанова слага началото на нова епоха в руската литература.”

- Ули Хуфен, Westdeutscher Rundfunk

„С този роман Степанова заявява себе си като истински акробат.”

- Корнелия Гайслер, Frankfurter Rundschau

„Четивната проза на Степанова намира тънкия баланс между изключителна сериозност с безстрашен, обърнат към самата нея хумор. Без каквито и да е претенции тя успява да издигне дом на паметта, разположен в непосредствено съседство с тези на Марсел Пруст, Владимир Набоков и Зебалд.”

~ Рейчъл Полонски, TLS

„Отчаян, ироничен, стегнат разказ, пълен с идеи.”

- Грегор Дотцауер, Die Zeit

„Степанова е майстор на огледалата, тя съумява да сътвори нови фокуси посредством иначе доста поизносената форма на автофикцията.”

- Соня Зекри, Süddeutsche Zeitung

„Чрез висша форма на самонаблюдение Степанова описва опита на своето алтер его да избяга от своята идентичност.”

- Йорг Плат, Deutschlandfunk Kultur

„Стегнат и съзерцателен текст, богат на асоциации, с тънки алюзии и литературни препратки, съноподобен и реалистичен едновременно.”

- Улрих Рюденауер, Der Tagesspiegel

„В стилистично отношение тази проза е безупречна. Под прикритието на мрачната му интонация [в този роман] пулсират силни чувства, които хвърлят някои от нас в депресия, други – в [някакъв] алтернативен живот. Фундаменталният въпрос „кой е виновен и какво да се прави“ тук придобива не метафизично, а свръхактуално звучене.”

- Олга Тимофеева, Новая газета

***

Би могло да започне, да речем, от звяра и войната, която избухна заради него. Имаше време, когато М. още владееше живота си или мислеше, че това е така, и по това време за нея беше от първостепенна важност да разбере как е устроен звярът. Но той растеше, може да се каже, паралелно с нея – едва сварваш да си записваш.

Не че М. смяташе тази работа за свое основно занимание, о, не, тогава я интересуваха съвършено различни неща – най-вече чуждите истории, които колекционираше като марки. Голяма част от тях вече имаха пряко отношение към звяра, просто тогава ѝ се струваше, че цялата тая работа е минало и че в нашите просветени времена никой на никого не отхапва главата просто така или пък това се случва много, много рядко.

М. си спомняше една история, чута в някаква компания: младо момиче сънувало как семейството ѝ я праща на звяра да я изяде, всички били страшно разстроени, майка ѝ я съветвала да отвлича вниманието на животното с приказки, докато то не заспи, поне първата нощ това би трябвало да свърши работа.

Но най-странното, каза тогава сънувалата, беше, че когато дойдоха да ме вземат аз изведнъж разбрах, че именно това е бил смисълът на живота ми, неговият таен план, ако го приемаме без украси и прилагателни.

Излизаше, че съм била родена, за да ме изядат – като бройлер в птицеферма, който се ражда в клетка, ака и пикае в краката си и напуска света охладен, оскубан и повит в целофан. Явно затова дори не се съпротивлявах – защото какъв смисъл има да се съпротивляваш на своето висше предназначение?