Българската драма извън канона, том 3: Историческата драма. Пиеси

Историческата драма – кръстопът на модернистични почерци в драмата между двете световни войни

Българската модерна драма от първите три десетилетия на ХХ век е създавана по време на три войни: Балканска, Междусъюзническа и Европейска, чийто завършек води до крах на иредентистката идея (една нация – една територия), която Ньойският договор безкомпромисно и завинаги разрушава. Травмите от войните и безуспешното решаване на националния въпрос, разкъсването на националното тяло и оставането на редица български земи извън пределите на държавата, идеологическото противопоставяне на отделни общности в нея водят до създаване на драматургични творби, които през призмата на историческата тематика рефлектират възникналата сложна историческа и социокултурна действителност. Кои сме, къде сме, откъде идваме и накъде отиваме, каква е историческата ни съдба се превръщат в основополагащи въпроси и за националната ни драматургия в разглеждания период.

Събраните в този том драматургичните текстове „Свети Иван Рилски“ (историческа трагедия в 5 действия) от 1911 г. на Антон Страшимиров, „Омуртаг хан“ (трагедия в 4 действия и 1 картина) на Константин Мутафов, написана през 1917, но излязла през 1924 г., „Томирис“ (трагическа поема) от 1921 г. на Людмил Стоянов, „Имало едно време…“ (сказание в три действия с пролог) от 1923 г. на Николай Райнов и „Йоан Владимир“ (драматическо видение в стихове) от 1924 г. на Боян Дановски дават представа как функционират понятия като исторически прототип, архетип и мистика. Посочените пиеси интерпретират в съвсем произволен план исторически личности, факти и събития от средновековна България. Първото българско царство е обект на художествена реконструкция именно в периода на войните и след Първата световна война, защото историографските материали са оскъдни и авторите се чувстват освободени от строгата историческа рамка. Първите три столетия след създаването на Аспарухова България са особено трудни за конструиране на единен етнос (вливането на прабългарските и славянските племена в една общност), религия (преход от езичество към християнство) и държавност и привличат българските писатели със своята сложна проблематика. Кръстопътна и като геополитика, и като духовно състояние, средновековна България – първата независима държава на Балканите, изпробва различни формули за политическо и духовно оцеляване и съхраняване, които родната историография от началото на ХХ век подлага на различни интерпретации. В дебата за осмисляне на историческите ни корени, духовност и национална идентичност се включва и модерната българска драма. Тълкуването на историческото минало в условията на настъпилата модерност налага промени в разбирането на жанра историческа драма и в интерпретиране на тясно исторически събития и факти. Историята се превръща в отправна точка за художествена рефлексия и философско осмисляне на съвременността чрез по-модерните техники на конструиране на драматургичния конфликт, персонажна система и драматически ситуации. Преодоляват се романтико-сантименталната и героико-патриотичната линия в жанра (историческите драми на Добри Войников и Иван Вазов) и се отваря поле за модернистични експерименти в територията на историческата пиеса у нас. Настъпват промени в осмисляне на историческото като тематичен белег на драмата. Става спорно доколко създаваните на историческа тематика пиеси принадлежат към типа историческа драма или надскачат типологията в жанра и очертават ново поле на експерименти, свързани с функционирането на символистични и постсимволистични техники, със зараждащи се ранни авангардни прийоми в драматургията от разглеждания период. Интуициите за модерното сякаш по-лесно пробиват в драматическата обработка на исторически сюжети и персонажи чрез нов тип конструиране на конфликта – не като обективна, а като силно субективизирана величина. Новият протагонист в историческите пиеси е сложно моделиран между исторически унаследеното като памет и факти, като културен архетип, от една страна, и от друга, е представен като самоопределящ се модерен субект. Историята се превръща в благодатен материал за конструиране на нов, по-сложен тип персонаж, далеч от монолитните образци на създадените досега исторически герои. Водеща черта се явява подчертаната субективност на драматургичния Аз и напрегнатият вътрешен живот – противоречията и психологическите колизии, желанието на проблематизирания и фрустриран герой да се самоопредели, да постигне нова идентичност. Този процес е свързан с модернизиране на драматургичната техника. Така историческата тематика дава необходимия тласък за трансформиране и модернизиране на българската драматургия с оглед на функционирането на символистки, постсимволистки и предавангардни техники в драматургическите текстове от първите две десетилетия на ХХ в.