Лошо настроение

„Ще започна краткото си въвеждане в „Лошо настроение" на София Милева с едно мнение за поезията на Т. С. Елиът: „Поезията не е отключване на емоция, а избягване от емоция. Това не е израз на личността, а бягство от личността. Но само тези, които имат емоции и личност в себе си, знаят какво е да искаш да избягаш от тях". Изборът ми на цитиран автор - поет и критик - е много конкретно насочен към настоящата стихосбирка, защото София Милева я сътвори в годината, когато бе част от магистърската програма „Литературата: творческо писане" във Факултета по славянски филологии на СУ „Св. Климент Охридски". В този смисъл за едно от емблематичните имена на модерната поезия и литературна критика на 20. век е ставало дума неведнъж, тъй като Елиът умее да вижда и анализира поезията „отвътре" и „отвън" едновременно. Това бе един и от лайтмотивните ми акценти в дисциплините, които водих на магистрантите - да развиват творческите си таланти, но и да култивират литературоведска самопреценка към другите и към себе си.

Ще призная, а и стиховете пред вас го показват, че София настойчиво и преобладаващо мисли поезията като автотерапевтичен израз, който обаче има смисъл и за читателя, разпознаващ се в него. Така че авторката по своеобразен начин с тези свои стихотворения извървява трудното и амбивалентно приближаване на субективно и универсално, на туширане на първото и трансформирането му във второто. Темите за незаглъхващата болка от загубата на родителите, за смъртта (в първата част на книгата), която може в известна степен да бъде туширана от раждането на дете (в последната част), социалната позиция към днешното („МОЛ", „Кварталът", „Разрушение", „Робство"), гражданското отношение към войната („Война", „Военно време", „Убийци") са стабилните мостове-медиатори, по които силната личност със своите емоции се опитва трудно, но и настойчиво да бяга от тях и „те да намират своите мисли, а те своите думи". Финалната фраза е перифраза на Робърт Фрост, четирикратният американски носител на „Пулицър" през първата половина на миналия век. Кръговата композиция на въвеждащите ми думи чрез цитирането на двама поети авторитети са поощрение и пожелание към София да продължи да върви по този път, който превръща поетическите преживявания в Поезия отвъд географски и времеви граници.“

- доц. д-р Ноеми Стоичкова, из предговора

***

Едни от нас загиват от безбожие.

А другите от рак и от вина.

А можеше ли да е друго? Можеше...

Събуждам се, война...

***

София Тодорова Милева е родена през 1991 г. в град Хасково. Завършила е Българска филология в Университета „Проф. д-р Асен Златаров" град Бургас. Започва да твори именно там, повлияна от преподавателите си по литература.

Работи като учител по Български език и литература, а през свободното си време пише поезия. Публикува в различни вестници и списания като „Ардински глас", „Отвъд кориците", „Везни" , „Знаци" и др., както и в различни алманаси за поезия. Автор е на стихосбирките „Грехопадение" (2019), „102 минути" (2020), „Събуди ме, когато" (2021).

Носител е на над 50 национални и международни награди за поезия като „Небесни меридиани", „Биньо Иванов", „Горчиво вино", „Дамян Дамянов", „Георги Давидов" и др.