Училище за чешити

„Протегнал съм ръце и вървя в тъмното. Трудно ми е, но вървя. Сякаш следвам дядо Божко. Или той, забравил за всичко, следва мен.

Какво очаквах и какво се случи?

И случи ли се нещо, или така ми се струва?

Тече реката, препрочита забравени и скрити истини, омраза. Но все така на себе си прилича.

Животьт е едно непрекъснато разминаване с доброто, при което попътната среща с него ни прави истински щастливи.

Не бива да насилваме очакванията и да се отказваме от това, което е.

Чуждото не искаме, своето не даваме! А дядо Божко е наш. Наш е! Нашенец! Щото е всевиждащата везна на истит равновесието между мрака и светлината, между гнева и смирението, между наказанието и прошката, между вярата и безверието. И генът му е друг уж не_бесен. но наш_енски, а не чуждоземски!

Така е - никой не може да го беси, укротява и уподобява по свой образ и подобие. Макар че се опитаха. Но той не_бесен и наш_енски православно шества и кръщава, кръщава и шества на сватбата на живота. „Чешит!” - широкоречно пропява някой в мен вгледан в благия старец. Затова и насъбралия се около него народ току подвиква възторжено. Защото не е сам и забравен! Защото има мая. Има закваска ината си да покаже! Докато се забрави. Докато душата му иска. Докато му стиска! Защото най-трудното и наи-хубавото му предстои - да прилича на себе си.“

- из книгата