Гласът на реката

„Ех, стъкленичке, стъкленичке – живот мой, моя приказко, съдба моя, мое всичко и нищо. Ето че дойде времето и трябва да разказвам, но не ми се иска. Аз не съм разказвач, нито философ– дървен или академичен, а още по-малко екзистенциален. По-скоро съм послушник.

Такъв съм бил преди, такъв съм и сега. Дете на реката.

Но винаги съм искал нещо друго, различно. Нещо сътворено, преживяно и изстрадано като песен...

Затова пренапрягах несигурността си и стъпвах невярващ и сам. По брега. Изгубен в себе си и в него. В този пясък без начало и без край.

Събирах спомени да се стопля. Гледах как зарасват следите по пътя като рани. И водата ги отмива. Тихо и кротко. Една по една.

Защо пренапрягах несигурността си?

Другите даваха преднина на онези със златната лъжичка. Можещите! По настоящем – социално повитите и сбъднатите!!!

А аз мълчах и се оглеждах.

Навикът е втора природа.

Но вече разбрах и съмубеден, че те лъжат. Крият се зад собствения си страх и неблагонадеждност,зад мнимата си непоклатимост и неръкотворна некомпетентност.

Затова трябва да разказвам. Време е! Трябва да опитам да го направя за себе си и за онези, които все още обичам. Длъжен съм!

Защото не трябва да бягам от себе си. Не трябва!

Иначе ще ми назначат служебен разказвач със зелен сертификат – безсрочен. И ще си остана там, откъдето не съм помръднал по обективни причини – до червеният светофар на живота, на бивалиците и небивалиците.

Дотук!

И правото никога няма да бъде на моя страна, както не е било на страната на баща ми, на дядо ми и на прадядо ми по майчина линия и на онези незнайни пра-прадеди, които идват от дълбините на времето и ме гледат с настойчивите си и безмълвни очи.

Защото в чуждия разказ няма как да съществувам такъв, какъвто съм, такъв, какъвто съм мечтал да бъда, такъв, какъвто ме помнят преди или такъв, какъвто не искат да ме помнят сега. Там съм маргинална парцалена марионетка – назована и използвана за развлечение край брега на реката.“

- из книгата

***

Към книжното издание има приложение диск