Новият албум от поредицата „О, спомняте ли си“ на Веселин Боришев е посветен на изселването на българските турци от края на 80-те години на ХХ век. Изданието е с фотографии от Иван Григоров и с текстове от Антонина Желязкова и Румен Аврамов. Текстовете в книгата са двуезични (на български и турски).

„Вече от 36 години нашите прогонени съграждани са в Република Турция. Голяма част от уплашените и измъчени бежанци, които виждате на фотографиите от 1989 г., уредиха своя нов живот в съседната страна. Те отгледаха още по-уплашените си от бягството деца, а сега преуспяват и отглеждат спокойно внуците си. Животът в Турция изисква своето и адаптацията на българските турци се проточи през годините. Кога по-бавно и с преодоляването на бюрократични, цивилизационни и психологически пречки, кога по-бързо поради техните собствени възможности и образование, но задължително в пряка връзка с динамиката на обществения, политическия и икономическия живот в Турция.

България е в срамната позиция на държава, извършила непростимо масово етническо насилие над невръстни и възрастни човешки същества, без да осъди виновниците, без официално да поднесе извинение пред потърпевшите и пред света. Държава, която бързо забравя своята диаспора в съседката си и няма дори наченки на осмислена политика към хората, които от поколения са свързани с нея; които емоционално - скрито или демонстративно - не желаят да прекъсват тази своя връзка.

Всички прогонени поколения от различните вълни на бягство ревниво пазят наученото от родителите си за страната родина. Също и онези, чието детство е започнало в България, а юношеството и зрелостта им протичат в Турция. Това наслагва различни хронологични, регионални, поколенчески нива на реални спомени и митологеми за някогашната родина, за преживяното или разказаното, пасторални и топли патриархални картини.

Млад капитан на ферибот ни задържаше с чай, докато събере екипажа си, за да потвърдим думите му, че най-хубавият морски град в света е Бургас. Колегите му се шегуват: „А ти откъде Знаеш, като не си стъпвал в България?". Знаеше всичко от родителите си по описание на улици, градини, училища, приятелства. Ето защо освен изследователски текст в книгата има и автентични разкази на прогонените - за да покажем болката от опита да се отнеме това, което не може да бъде отнето.

Надяваме се тази книга да бъде протегната ръка за прошка, знак за привързаност и памет. Да узнаят какво се е случило онези, които не знаят, а които са го преживели, да се убедят, че пазим историческите свидетелства, ч не сме забравили тяхната мъка и нашия срам от предразсъдъците и насилието.“

- Антонина Желязкова

***

Можете да намерите също и:

О, спомняте ли си Бай Хой

О, спомняте ли си, госпожо