„Летописите на литературния живот в София крият недззестни страници. Малцина знаят например, че малко преди Освобождението в града са обесени трима софийски книжари. Четвъртият се спасил по чудо.

Смъртните присъди са изпълнени на 15 ноември 1877 година.

В София, както и в другите градове на империята, се вдигали два вида бесилки. Около градските порти са бесени „приходящите престъпници“. Това ставало при портата, от която осъденият е бил пристигнал в града. Така и Левски е обесен при Орханийското шосе, от където е „влязъл“ в София. Осъдените от самия град са екзекутирани по мегданите. В местността „Капана“, близо до дюкяна си, е обесен книжарят Стоян Недялков Табаков. На вратата на книжарницата, край пътя за Бистрица, увисва бистричанинът Никола Стефанов Чолака. Книжаря Георги Стоицев екзекутират на „Шарен мост“ — оттам очаквали руските войски, а техния сътрудник Киро Селянина — на Конски пазар, където вършел търговията си.

Драматичните присъди са епилогът на бунта на софийските книжари. В конака не съзнавали, че всъщност имената на осъдените ще останат в първите страници на героичната история на литературна София!

Живописният Чохаджийски хан с безбройните малки дюкянчета е вдигнати кепенци привлича пътешественици и търговци. Това е центърът и на книжовния живот. Разбира се, градът няма „литературни кафенета“, така той би напомнял за „хъшовската държавица“ отвъд Дунава, но има свои литературни дейци, между които и двама-трима поети. Една странна фигура — ученикът на Сава Филаретов, Константин Михайлов, както сам пише в своите бележки-спомени, е „пръв в София книжепродавец“. Работил в началото като терзия, от 1863 година е „пръв на София“ книжар, след което е даскал в Бали Ефенди, Княжево, за да издъхне като черноризец Коста в манастира „Св. Троица“ при с. Дивотино, Пернишко. Уморен и отчаян, той не изоставя делото си, а подготвя достойни приемници.

Книжарниците на София не са единствените средища на народолюбивите дейци. Предосвобожденското читалище „Цвят“, и до днес все още малко проучено, е създадено през 1867 година. Негов „читалищний писар“ е Христо П. Ковачев, един от активните дейци на Тайния революционен комитет. „Цвят“ е „дело на младите“. Те се опитват да правят „театро“. Христо Ковачев и Манол Лазаров отиват чак до Лом и се срещат с Кръстьо Пишурката. Христо преписва „Многострадална Геновева“. Но барутът в София, приготвен за да се гърми по сцената, останал в барутниците. Представлението пропаднало, защото „старите“ се опасявали, че „далече може да стигне работата“ с тия „хайдут-барутници“.

Около 1876—1877 година книжарничката на Стоян Табаков и Никола Вардето е навестявана от племенницата на Найден Геров, една от първите български поетеси Рада д-р Киркович.“

- из книгата

***

Съдържание

„Бесилката ми е причастие"

Бележитата 1879 година

Първи стихотворци

Поетесата от Шопско

„Литературното поле не е бална зала"

„Стършел" не е от вчера

Паметниците и списователите

Софийски гербове

Авторът на „Мила родино"