Безпокойства и упование /есета/

Някои съвпадения между безпокойството на българската интелигенция в периода между двете световни войни и това на днешните хора на ума в нашето общество съзрях и посочих в моята книга за модерните българи. Преминавайки през идеята за нов текст, посветен на съвременните безпокойства на българската интелигенция, осъзнах, че трябва преди това да направя възможен разказа за собствените си мисли и чувства, които са свързани със социума, т.е. за някакъв собствен опит. Струва ми се, че разказ в стилистиката на мемоара е вероятно и любопитен, и в някаква степен важен за определени кръгове в българското общество.

Дълго време обмислям кои са териториите, които познавам и в които съм изпитал най-много радост и горчивина, най-много съм се срещал с доброто и злото. Най-същественото място в това пространство за мен е в областта на приятелството, както и размислите за моята музика, темата за самоличността и идентичността и онова, което е съществената част на моя живот – моят занаят на историк. И съвсем естествено е да завърша с думи за света, в който живеем – света на популизма. А упованието е вярата в човешката доброта.