На Стефан Цанев -

единствения свидетел

Заглавието на книгата се позовава на латинската сентенция „Като мълчат – викат!“, внушаваща драматизма на битието в смъртта. Изображението на корицата отваря прозорец към смъртта като безмълвен вик и извисяване. Мълчанието като избор понякога говори по-силно от официално декларираното като текст и поведение. Строгата прецизност на учения се съчетава със страстта към разследване по архиви и документи и артистичното емоционално вживяване. Повествованието прилича на пъзел, който се сглобява пред очите ни, за да възстанови истината за събития и личности. Авторът влиза в открит диалог с наложени академични постулати и авторитети, съзнателно руши митове, когато те противоречат на документите, изнася неудобни истини за конформизма, както и за цензурата и предателствата в писателските среди.

Четирите драматични ядра очертават преломни моменти на 60-те години. „Рецитал безумен“ рисува с документална сила бунта на младите поети и критици срещу ограниченията на творческата свобода. Кадри от архивен филм, донесения и протоколи осветляват как властта се опитва да заглуши поезията на бунта и съпротивата. Казусът около емблематичния ръкопис на Константин Павлов и ролята на Блага Димитрова в този сюжет се чете като детективски роман. Излизат наяве скрити механизми на литературния живот и солидарността или конфликтите между интелектуалците. В епилога става ясно, че Блага е описала тази история в романа „Пътуване към себе си“, а в образа на Поета е законспириран самият К. Павлов.

„Случаят Минко Николов“ снема целия трагизъм на човека – заложник на системата и изкупителна жертва на прелома. Неговата интелигентност, европейска култура и вродена деликатност го правят изключително уязвим – една незавършена „Симфония на безнадеждността“, довела до проклятието на екзистенциалния избор. Метафората „купел на очищението“ извисява самоубийството му като най-драматичен и отчаян символен жест на социална непоносимост. Минко превръща „Бялата смърт“ на К. Павлов в реален биографичен факт. Романът-поема „Лавина“ е разгледан като друг художествен образ на „бялата смърт“ – диагнозата на епохата, поставена от Константин Павлов. Богат архивен материал, записки на Петър Динеков и на Йордан Василев разкриват механизмите на идеологическа цензура и сблъсъкът между свободната творческа личност и тоталитарната власт.

***

Казуси на литературната история и лични версии. Възстановка по архивите

1962. Кадри от един „рецитал безумен". Стефан Цанев.

Бледнея и горя, болгарин Цанев

читал нам свой неистовый вер либр...

1963. Случаят с ръкописа „Спомен за страха. 1963" на Константин Павлов.

Версията „Блага“.

Пародия на покаяние

1966. Последното действие.

Купел на очищението: Минко Николов

1971. „Бялата смърт“ на Блага Димитрова. Случаят „Лавина“.

Блага и вълците - 1972

***

„Вместо епиграф прилагам думи на Константин Павлов от неговите „Записки“. Без да е литературен историк, поетът гениално описва каква би трябвало да бъде методологията на една съвременна литературно-историческа реконструкция, в какво се крие тайната на общуването ни с благословените „мъртви“ духове:

Нещо известно. Когато възсъздаваме минали времена, времена, които нямат живи свидетели, ... най-важното е да възстановим атмосферата, а не буквалния бит... С други думи: да не ровим костите на умрелите, а да търсим диалог с душите им - да разговаряме както живи с живи, да им дадем думата и на тях като живи души, да им позволим правото да ни опровергаят.

И ние от своя страна да не им се подлагаме, да запазим своята личност, да има равенство, да няма лицемерно преклонение, да няма нагло чувство за превъзходство -единият дух (жив) да не бъде слуга на другия дух (също жив, но без тяло).

И обратното. Много е важно ние, живите, да говорим със собствения си език, ... да знаем, че духът на една „умряла“ епоха се е развивал и след това, през нашето време, че не е застинал на точката на физическата си смърт, че в някои отношения ни превъзхожда; бидейки безсмъртен човешки дух, той яде и пие от съвременните знания, без да има нужда от физическа храна и питие, за които ние плащаме не само в материални знаци, а продаваме душите си; нещо, което ония нямат необходимост да го правят вече. Те са го правели приживе.

В тези малки предимства и неудобства на живите спрямо мъртвите и на мъртвите спрямо живите се крие тайната на общуването ни.

- Константин Павлов“

из книгата