Размишления по българските работи

Краевековният диалог

Когато някъде в средата на предишното десетилетие възкресих чрез статията "Две стихосбирки с краевековна проблематика" неологизма на Стоян Михайловски "краевековен" все още не знаех, че наистина ще има край на века, на двадесетия век. За мен тази краевековна проблематика бе единствено литературно-историческа, вниманието към нея бе пореден израз на личната ми консервативна утопия да се чувствам по-добре някъде в първите години от нашето столетие, отколкото примерно положен в някаква си 1985 г. Предстоящият край на един век бе нещо твърде абстрактно, така далечно, че не влизаше в хоризонтите на очакването ми. Какъв ти край, един ужас без край, едно усещане за историческо безвремие, една неподвижност на историческите времена, една липса на сюжети. Естествено, 1989 година преобърна всичко. Краевековното даже може би неочаквано ни се беше вече случило.

Когато през 1994 г. при възстановяването на нашето списание "Демократически преглед" формулирахме бъдещите ни постоянни рубрики, съвсем нормално една от тях стана "Краевековни вълнения, тъги, страсти и прозрения". Любимата ми краевековна проблематика вече бе станала внезапно актуална - макар и да нямаше голяма чуваемост за предупреждението ми, че ни предстои да водим спор, подобен на предизвикания в края на предишното столетие от Камий Фламарион. Във въвеждащата бележка към рубриката написах: "Отново приближаваме края на века, този път - край и на второто хилядолетие от Христа. Остново се засилва потокът от хипотези, прогнози, равносметки, обобщения, исторически схеми - в статии, есета, стихотворения, спомени. Откривайки нашата нова рубрика, ние ще представяме образци на този мощен израз на една от най-силните времеви социални утопии. Представата, че краят на един и началото на нов век променят изцяло битието ни, е наистина дълбоко вкоренена в общественото съзнание; всъщност тя опредметява в глобален план цикличните времеви утопии на денонощието, на седмицата, на годината. Но в границите на отделния човешки живот краевековната утопия се преживява като уникално събитие, като дар от съдбата." Може да се добави: или като велико изпитание, като възможна обща гибел дори. Обявихме още тогава, че при представянето на новите визии за предстоящата ни среща с новия век - в "духа на диалогичността на списанието ни" - ще публикуваме и текстове за "вълненията и тъгите и страстите и прозренията на нашите предци на междата на предишните векове". Това бе казано, без още да имаме съзнанието за разгърналия се впоследствие краевековен диалог.