Невидимото дете

… Змеят доплува до стъклената стена и отвори муцунката си, пълна с мънички, мънички бели зъби.

„Сърдит е – помисли си Муминтрол. – Сърдит е, въпреки че е толкова страшно малък. Какво да направя, за да го накарам да ме заобича?… И какво ли яде? Какво яде един змей…?“

Разтревожен и възбуден, той взе буркана и тръгна към къщата много предпазливо, за да не се удари змеят в стъклените стени. Беше ужасно мъничък и крехък.

– Ще се грижа за теб и ще те обичам – пошепна му Муминтрол. – Нощем ще ти позволявам да спиш на възглавницата ми. А когато порастеш и ме заобичаш, ще те водя да плуваме заедно в морето…