В часа на петела

"В часа на петела" се изгуби в едно издателство.

Книгата беше дадена за печат през 1989 г. Есента беше спокойна - обичам есента и се радвах, че премиерата ще бъде точно тогава. Дойде ноември и малките неща като нечия книга или нечий живот вече нямаха значение. Голямото погълна малките неща. След толкова време реших да се върна към онзи стар ръкопис - от него бяха останали части, бледи страници на един трети екземпяр. Не поправих нищо. Миналото не може да бъде поправяно. Ако някой се опита да пооправи Мърквичка, ръченицата ще е съвсем друга. Нямам право да редактирам истината дори в собствения си ръкопис - всичко това е било.

Тъгувам ли за изгубените ръкописи? Един от тях остана във ведомство, там неколцина чиновници искаха да сложа щастлив край. Книгата "Сълзи за катерицата" нямаше как да е "щастлива" - беше поглед към затворите, към хората там. В края на страниците затворникът трябваше да се "поправи". Това зачеркваше целия анализ на противоречивостта: онзи, който бе убил жена си, бе плакал за катерицата от дървото извън стените на затвора. Беше видял как едно момче я убива с прашка. Но сълзите бяха за катерицата, не за жена му. Нея пак би убил.

Къде ли скита сега душата на моите изгубени думи?