Зад фасадата • Разкази и новели

От автора

Катеря се по слънчев лъч и не зная кога ще изгоря.

Аз съм щастлив човек. Бог ме е дарил с две души -едната силна, разумна, делова, усмихната, справяща се с живота, а другата се рее в пространство и време, изживява измислени съдби в несъществуващи събития и ситуации, обладана от страстни емоции. Тази ми душа е способна да създава какъвто свят си поиска, да плаче и се смее, да има всичко - богатство и бедност, да е с какъвто си мъж пожелае, да се озовава на всяка точка на земното кълбо. Но когато имаш две души, трябва да умееш да се раздвояваш, и това е най-вълнуващото приключение. То е като да минаваш през стените на кристал, без да нарушиш структурата му. Вероятно много хора го правят, но при мен това бягство от реалното е някакво съхранение, противопоставяне, спасение и зареждане с енергия.

Когато например, недоволството, че съм се родила на това място и по това време, засъска у мен с езика на кобра, тогава си представям, че живея по на изток и Сталин е още жив. Връщам се от училище, мама и татко седят на пейката пред къщата ни и усмихнати ми махат с ръка, но една черна камионетка спира, скрива ги от погледа ми и когато потегля, на пейката няма никой. Тогава съм щастлива, че съм се родила на Балканския полуостров в края на двадесети век.

Разбира се, не е много лесно да яхнеш метлата на въображението си, да се абстрахираш от това, което вършиш в момента, и в същото време активно да го изпълняваш. Понякога пренасянето ми "оттатък" се отразява много смешно в бита, особено в дребните неща.