Свалят правителството! 100 истории на един разследващ журналист

ПРЕДГОВОР

Когато тази вечер на светофара в София си купите утрешния вестник, той вече е остарял. Защото по същото време в печатницата се върти второ, трето издание. Така еднакво бързо умират поредната порция сиви мисли на някой политик, новината, разтресла за пореден път кабинета, и разследването, което е отнело дни на репортера.

Затова и Станимир ме изненада с твърде смелия си ход да спаси от смъртта на всекиневника своя труд от последните 7-8 години.

Прехвърлям 100-те публикации и ги чета извън контекста на деня, в който са били публикувани. Въгленов има една статия, която започва с въпроса, защо у нас не се цени разследващата журналистика. Това ме успокоява, защото той е приел, че у нас все пак има такава. Питането му защо не я ценят коригирам -правят се, че не забелязват напъните да се роди разследваща журналистика в България.

На елита в законодателната, съдебната и изпълнителната власт просто не му пука и отказва да направи прозрачни действията си за гражданите. Какво например се случи с 32-мата български депутати, които Станимир откри като собственици и управители на фирми? Отвсякъде погледнато, това беше, меко казано, несъобразяване на законотворците със собствения им закон.

Но парламентът, който днес прилича на акционерно дружество, където депутати с различни цветове се сдружават около всяка сериозна сделка, подмина с любезно мълчание любопитството на журналиста Въгленов.

И докато политици и професори отвън и вътре в държавата призовават тя да амнистира капиталите, Въгленов им подсказа, че са закъснели. В България от няколко години има амнистия на мръсните пари, ако се погледне в какво е съсредоточен днес законният бизнес на бившите групировки от улицата. Фактът, че техните фирми и подставени лица работят необезпокоявани и плащат данъци, е доказателство, че амнистията е в ход и държа¬вата няма нищо против да печели от нея.

Сега е време да опазим своите разследващи журналисти и да принудим властта да се съобразява с тях. Това е по-трудната стъпка, но не и невъзможната. Дали те се казват Христо Хрис¬тов, Зоя Димирова, Слави Ангелов, Алексения Димитрова или Станимир Въгленов, трудът им е еднакво ценен. И въпрос на творческа смелост е да го съберат в отделна книга.

Дори и само заради това Станимир трябва да бъде поздра¬вен. И прочетен.

Венелина Гочева, главен редактор на "24 часа"

... Беше някъде към осем вечерта, четях в колата си на софийските Петте кьошета току що купен утрешен "24 часа", слушах както обикновено Сгаnberries. Казах си на глас: Ще му звънна на Стенли.

По гласа му никога не можеш да познаеш кога става от сън, кога е зад клавиатурата да пише поредното разследване и кога почива край басейн с чаша в ръка. Винаги е един и същ: лаконичен и загадъчен. Все едно очаква да му кажеш нещо тревожно. Ама винаги.

- Ето това вече е разследване. Казвам ти го само като читател, вече не съм в журналистиката, но най-после да прочета отвсякъде завършен продукт, наистина завършен.

Стенли мълчи около минута и след това промърморва: Максим Бехар

-Чакай да видим утре, като излезе, кой ще почне да ме съди...

Всъщност той нито е Стенли, нито е Въгленов, както ще прочетете в книгата. А е човекът-разследване. Човекът, който непрестанно пита, пък и има търпението и похватите да получи отговорите.

Винаги съм бил убеден, че дългите, мъчителни и неясни години на прехода в България са само кратък епизод от любимия ми филм "Градинарят". Гениалният Питър Селърс излиза за първи път на улицата след като шейсетина години е живял в затворена къща без право да я напуска като градинар на възрастен джентълмен. Единственото му развлечение през тези години е само телевизията. Затова, когато джентълменът умира, единственото, което градинарят взима със себе си е дистанционното за телевизора. На улицата веднага попада на сбиване и се опитва да смени картината а... дистанционното. Опитва веднъж, два пъти... Не става! Този канал, на реалния живот, не може да бъде сменен.

От десетина години насам много журналисти в България се опитвахме точно така да сменяме "канала", докато разберем, че това просто не е възможно. Хиляди пъти желаното се разминаваше драстично с реалното, това, което ни се искаше да бъде на първите ни страници, се разминаваше тотално с това, което е на улиците.

Години по-късно Станимир постигна точно това: направи умелите връзки между случки и имена, за да разкрие същността на българския преход. За да даде на българската журналистика това, което и липсва драстично през последните години - документалистика, разкриваща процесите като цяло, а не като отделни случки, статии и интервюта без връзка по между си. Без "дистанционно" и напълно реално.

И още: за първи път разгромява срещащото се все още тук-там мнение, че ако в България правиш разследване, то непременно трябва да е само поръчково.

Въпреки че годините ме убедиха, че Станимир Въгленов пише само и единствено поръчкови разследвания.

Поръчани от професионализма и етиката.

Максим Бехар