Палец срещу вятъра

НЕПОКОРЕНИЯТ НИКОЛАЙ ЦОНЕВ

Предговор

Николай Цонев е един от изчезващите вече мускетари на сатиричната муза, който никога не е гонил лесната слава. Защото той, невъзможният Аз, неподчиненият щур сатир с божествена искра в душата, знае цената си, когато изрича своето "Верую": "за знаме вея облака над мен". Неговите лирико-сатирични стихове-емблеми няма как да бъдат затворени в чекмедже с етикет. Множеството от значения между да и не всякак се съпротивлява на еднозначното им прочитане. Повлияни от духовната традиция на Изтока, те са изградени върху принципите на апострофа и парадокса, блестящо развити в българската литература от Стоян Михайловски и Димитър Подвързачов. Многогласието им, стремлението към "неделимото дишащо цяло", напомня класическата лирическа сатира от Времето на Христо Смирненски (соцреализмът нахално си го присвои), Димитър Подвързачов (който не случайно се подписваше Хамлет принц Датски), Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Иван Генадиев, Хенри Левенсон и, разбира се, Райко Алексиев. В по-ново време се сещам комай единствено за Радой Ралин, Александър Миланов и Димитър Стойчев. Ирониите на Константин Павлов са друга тема. Преди двайсетина години и аз вярвах, че смехът е жокерът в колодата на всички изкуства. Николай Цонев е опазил тази вяра много по-дълго, макар че в основата на юбилейната му книга "Палец срещу вятъра" не е вярата, а съмнението. Съмнението, което надгражда света - от корена до върха на вечно нащърбеното битие; съмнението-апостроф към всички идейни ореоли и дамги; към стари и нови мисии; към боговдъхновеността на човека, провъзгласил се кой знае защо за венец на природата, но винаги готов да навре шия в ново робство. Николай Цонев

ОРЕОЛ ЗА ВЕЛИЧИЕ

Вдигнах с две ръце най-новата си книга,

съзерцавах я на слънчевия фон.

И усетих надпланетно се издигам.

Боже - рекох, - влизам в твоя пантеон.

За поезията ми така велика

ще ме преведат на сто езика!

Дух светейши взе да ме обзема.

Ореолчето на славата съзрях.

Тъкмо славно да ми осени перчема,

чух в подножието на крака си, ах...

Взрях се, Боже, стреснат нанадоле

и усетих поетичен яд.

Друг брадат зовеше - слез бе, Коле!

Ботев дърпаше ми крачола отзад —

Ботевия дух, дошъл от Вола...

Вятър ми издуха ореола.