Барабите на Бездомника, част 1

ПРЕДГОВОР

Имаше такава махала Бездомника в един крайграничен град.

И къщите, и хората, и животните бяха толкова неугледни, както и целият им мизерен живот.

Както в града, така и в Бездомника всеки на всекиго завиждаше и пречеше колкото сили има. Завистта бе най-жизненото чувство, което владееше духовете на всички. А повсеместното заболяване беше егоизмът. Щипка сол да дадеше някой някому, то бе не за да направи вкусна софрата му, а да го отрови, ако може...

Защото само омразата предизвикваше удоволствие в душите им. Затова те мразеха даже и звездите. Същевременно злобата поддържаше паметта свежа за всяко нещо.

За благодарност там можеха да забият пирон в челото ти.

Грозотата, злорадството и коварството излъчваха зловоние във въздуха. От това зловоние и гаргите се бяха преселили някъде.

Заради гъстата облачност от мрачни мисли и коварства в главите на хората и животните, слънцето никога не проглеждаше в тях. Земетръс от гняв непрекъснато обладаваше телата им. Изричаните клетви към някого бяха много повече от добрите думи. Доверие се имаше само на Дявола...

Там никому не правят място под слънцето, дори за гроб, ако сам не си го осигури.

Успокоителната надежда също съществуваше, но тя беше за това, че по-скоро рано, отколкото късно нещастието ще сполети някой друг. И се молеха взаимно за това.

Толкова злъч таеха техните тела, че изпражненията им бяха зелени - тогава, когато не се изхождаха с кръв от бяс...

Там само неколцина не приличаха на никого в нищо. Те единствени виждаха света в цветове - останалите само в черно и мръсно бяло. Обаче ако някой беше способен на добро - той страдаше от това...

В онзи град все още е така...

Авторът